Решение № 3437 от 11 март 2019 г. по административно дело № 5252 от 2018 г.

РЕШЕНИЕ № 3437 от 11 март 2019 г. по административно дело № 5252 от 2018 г.

Върховният административен съд на Република България – седмо отделение, в съдебно заседание на осми октомври две хиляди и осемнадесета година в състав: председател:

Соня Янкулова, членове: Павлина Найденова, Весела Андонова, при секретар Анелия Станкова и с участието на прокурора Маринела Тотева изслуша докладваното от председателя Соня Янкулова по адм. дело № 5252/2018 г.

Производството е по чл. 185 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на Иван Тихомиров Млъзев, Велико Търново, ул. Филип Тотю № 19, вх. В, ет. 1, ап. 2, срещу Инструкция за отмяна на Инструкция за провеждане на предварителни проверки (изх. № 89 от 10.03.2011 г. на Прокуратурата на Република България и изх. № Із-673 от 16.03.2011 г. на Министерството на вътрешните работи, на главния прокурор на Република България и на министъра на вътрешните работи), изх. № И-208 от 11.02.2014 г. на Прокуратурата на Република България и изх. № Із-191 от 10.02.2014 г. на Министерството на вътрешните работи.

І. Становища на страните: 1. Жалбоподателят – Иван Тихомиров Млъзев, счита оспорената Инструкция за отмяна на Инструкция за провеждане на предварителни проверки (Инструкцията за отмяна) за издадена в нарушение на чл. 79 във връзка с чл. 78, ал. 2 АПК и чл. 37, ал. 1 от Закона за нормативните актове (ЗНА).

Счита, че дейността му на адвокат и представляващ лица, обект на предварителни проверки, е предмет на регламентация в Инструкцията за провеждане на предварителни проверки (Инструкция № 89), поради което невъзможността за запознаване със съществуващата нормативна уредба на тази дейност формира интереса му от оспорване на Инструкцията за отмяна. Позовава се и на правото на защита, гарантирано от Директива 2013/48/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2013 г. относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство и в производството по европейска заповед за арест и относно правото на уведомяване на трето лице при задържане и на осъществяване на връзка с трети лица и консулски органи през периода на задържане (Директива 2013/48). Сочи, че полицейските и прокурорските органи продължават да прилагат Инструкция № 89, доколкото липсва нормативна база, въз основа на която да бъде осъществявана дейността, което създава невъобразим хаос в практиката на института на предварителната проверка.

Счита Инструкцията за отмяна за нормативен акт по смисъла на чл. 75, ал. 2 във връзка с чл. 79 АПК, който не е обнародван. Последното е пряко нарушение на чл. 5, ал. 5 от Конституцията. Сочи, че органът не е спазил изискванията на чл. 26, ал. 2 ЗНА, както и е нарушил чл. 28, ал. 2 и 3 ЗНА.

Счита допуснатите нарушения на административнопроизводствените правила за съществени и основание за отмяна на оспорения нормативен акт на основание чл. 193, ал. 1 във връзка с чл. 146, т. 3 АПК.

Моли съда да отмени оспорената Инструкция за отмяна. Претендира направените по делото разноски. Жалбоподателят се представлява от адв. Павлин Стоянов, Адвокатска колегия, Велико Търново.

2. Ответникът по жалбата – главният прокурор на Република България, счита жалбата за недопустима.

Оспорената Инструкция за отмяна не представлява подзаконов нормативен акт, поради което спорът не попада в хипотезата на чл. 132, ал. 2, т. 1 АПК, нито в която и да е от останалите хипотези на ал. 2, поради което не е подсъден на Върховния административен съд. Инструкцията за отмяна не се издава по прилагане на закон или подзаконов нормативен акт от по-висока степен, а за да възстанови едно правно положение, прието за опорочено „до степен на нищожност“ с отменения от нея акт. С оглед предмета си Инструкцията за отмяна не се отнася до неопределен и неограничен брой адресати и няма многократно, а еднократно правно действие, като по отношение на постановената отмяна е само израз на вече съществуващото към датата на издаването є правно положение, установено с Решение № 10567 от 18.07.2012 г. на Върховния административен съд, постановено по административно дело № 14419/2011 г.

Счита, че за жалбоподателя не е налице правен интерес от обжалване на Инструкцията за отмяна, тъй като тя не е нормативен акт, а той не е неин адресат.

Моли съда да остави без разглеждане жалбата. Ответникът се представлява от юрисконсулт Ирена Касалова.

3. Ответникът по жалбата – министърът на вътрешните работи, счита същата за недопустима, алтернативно излага доводи за нейната неоснователност.

Сочи, че Инструкцията за отмяна е акт, с който се оттегля Инструкция № 89, като мотив за това е Решение № 10567 от 18.07.2012 г. на Върховния административен съд. Доказателство за това е проведената кореспонденция между издалите я органи. Наред с това Инструкцията за отмяна има характер на вътрешнослужебен акт и не подлежи на съдебен контрол, тъй като цели оптимизиране на работата в Прокуратурата и в Министерството на вътрешните работи. За жалбоподателя липсва правен интерес от оспорване, тъй като актът създава задължения за органи, подчинени на издалите я органи, а не и за граждани.

Доводът на жалбоподателя за продължаващо прилагане от полицейските и прокурорските органи на Инструкция № 89 не е от естество да застраши или наруши правата на физически лица, за които е приложим институтът на предварителната проверка. Несъответно на нормативната уредба счита позоваването на Директива 2013/48.

Моли съда да остави без разглеждане жалбата, алтернативно – да я отхвърли като неоснователна. Ответникът се представлява от юрисконсулт Любослав Попов.

4. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост и основателност на жалбата. Оспорващият е адвокат и упражняването на тази професия би могло да доведе до възможност оспореният нормативен акт да намери приложение спрямо него. Инструкцията за отмяна е нормативен акт по смисъла на чл. 75, ал. 1 АПК, относим не само за органите, подчинени на главния прокурор и на министъра на вътрешните работи. Безспорно по делото е, че процедурата по чл. 26, ал. 2 и чл. 28 ЗНА не е спазена и актът не е обнародван. Последното прави акта нищожен.

ІІ. Фактите по делото: За да се произнесе по допустимостта и основателността на жалбата, съдът установи от фактическа страна, че:

1. На 10.03.2011 г. и на 11.03.2011 г. главният прокурор на Република България и министърът на вътрешните работи одобряват Инструкция за провеждане на предварителни проверки. Инструкцията е издадена на основание чл. 138, т. 4 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) и чл. 21, т. 11 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР, отм.). С Инструкцията са регламентирани правомощията на прокурора преди образуване на досъдебно производство, по възлагане на предварителна проверка, правомощията на по-горестоящата прокуратура, дисциплинарни мерки, организационни и контролни мерки.

Съгласно: член 1 „В зависимост от качеството и пълнотата на сигнала или друга информация, постъпили в прокуратурата като законен повод по смисъла на чл. 208 НПК, прокурорът може:

т. 5. да изпрати преписката на органите на МВР и/или на друг специализиран орган за извършване на предварителна проверка;

т. 6. да извърши лично предварителна проверка съгласно чл. 145, ал. 1, т. 1 ЗСВ“;

член 14, ал. 1 „Разпорежданията на прокурора, в рамките на неговата компетентност, при извършване на предварителни проверки, са задължителни за органите на МВР, длъжностните лица и гражданите“.

2. На 18.07.2012 г. с Решение № 10567, постановено по административно дело № 14419/2011 г., Върховният административен съд обявява за нищожни чл. 8 в частта „резолюция по чл. 4 и 5“, чл. 9, ал. 3, т. 1 и 2, чл. 11, ал. 2 и чл. 13, ал. 1 и 2 от Инструкция № 89. Съдът приема, че Инструкция № 89 е нормативен акт по смисъла на чл. 75, ал. 1 АПК, но при издаването му органите не са спазили чл. 26, ал. 2 и чл. 28 ЗНА, както и чл. 5, ал. 5 от Конституцията във връзка с чл. 78, ал. 2 АПК и чл. 37, ал. 1 ЗНА.

3. На 7.03.2013 г. с Решение № 3231, постановено по административно дело № 12635/2012 г., Върховният административен съд оставя в сила Решение № 3231.

4. На 11.04.2013 г. главният прокурор издава Указание № 15070/2010 г., с което регламентира приложимостта на чл. 4, 5 и 9 от Инструкция № 89 и възможността постановлението на прокурора за отказ да се образува досъдебно производство да се обжалва пред по-горестоящата прокуратура. Указанието е изпратено до всички прокуратури.

5. На 17.04.2013 г. главният прокурор уведомява министъра на вътрешните работи за Решение № 10567 и Решение № 3231 на Върховния административен съд и издаденото Указание № 15070/2010 г., като моли за съдействие за неговото изпълнение.

6. На 10.05.2013 г. директорът на дирекция „Координация и информационно-аналитична дейност“ в Министерството на вътрешните работи уведомява директорите на главните и на областните дирекции за Указание № 15070/2010 г.

7. На 30.01.2014 г. главният прокурор уведомява министъра на вътрешните работи за Решение № 10567 и Решение № 3231 на Върховния административен съд, както и за подадени нови жалби срещу Инструкция № 89, поради което предлага същата да бъде отменена.

8. На 10.02.2014 г. и на 11.02.2014 г. главният прокурор и министърът на вътрешните работи издават Инструкция за отмяна на Инструкция за провеждане на предварителни проверки (изх. № 89 от 10.03.2011 г. на Прокуратурата на Република България и изх. № Із-673 от 16.03.2011 г. на Министерството на вътрешните работи), изх. № И-208 от 11.02.2014 г. на Прокуратурата на Република България и изх. № Із-191 от 10.02.2014 г. на Министерството на вътрешните работи, която има следното съдържание:

„§ 1. Инструкция за провеждане на предварителни проверки (изх. № 89 от 10.03.2011 г. на ПРБ и изх. № Із-673 от 16.03.2011 г. на МВР) се отменя.

§ 2. Задължава длъжностните лица от прокуратурите и Министерството на вътрешните работи до 31.05.2014 г. да осигурят поетапно връщане в съответните прокуратури на всички преписки, които са били възложени на основание Инструкция № 89, били са приключени и архивирани в структурните звена на министерството.

§ 3. Инструкцията се издава на основание чл. 138, т. 4, предложение 2 ЗСВ и чл. 21, т. 11 ЗМВР“ (отм.).

9. На 7.04.2014 г. с Определение № 4690, постановено по административно дело № 2152/2013 г., Върховният административен съд е прекратил съдебното производство по оспорване на подзаконов нормативен акт – Инструкция № 89, поради отмяната є с Инструкция за отмяна на Инструкция за провеждане на предварителни проверки. Определението е влязло в сила на 23.04.2014 г.

10. На 15.02.2018 г. г-н Млъзев подава заявление за достъп до обществена информация до началника на Районно управление – Велико Търново, с искане за достъп до информация относно Инструкция № Із-191 от 10.02.2014 г. на министъра на вътрешните работи.

11. На 16.02.2018 г. г-н Млъзев подава заявление за достъп до обществена информация до административния ръководител на Районна прокуратура – Велико Търново, с искане за достъп до обществена информация относно Инструкция № И-208 от 11.02.2014 г. на главния прокурор на Република България.

12. На 26.02.2018 г. директорът на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, Велико Търново, предоставя на г-н Млъзев достъп до исканата обществена информация – цитираният подзаконов нормативен акт е Инструкция за отмяна на Инструкция за провеждане на предварителни проверки, изх. № И-208 от 11.02.2014 г. на Прокуратурата на Република България и изх. № Із-191 от 10.02.2014 г. на Министерството на вътрешните работи, като сочи, че няма данни да е обнародвана.

13. На 2.03.2018 г. районният прокурор в Районна прокуратура – Велико Търново, предоставя на г-н Млъзев исканата обществена информация – копие от Инструкция № И-208.

ІІІ. По допустимостта на жалбата: При така установените по делото факти, за да прецени допустимостта на жалба, съдът следва, първо, да определи характера на оспорения акт – е ли Инструкцията за отмяна нормативен административен акт, и ако да – второ, има ли жалбоподателят правен интерес от оспорването є.

1. По характера на оспорения акт: Съгласно легалната дефиниция на нормативен административен акт – чл. 75, ал. 1 АПК, съответно чл. 1а ЗНА, елементите, които характеризират един административен акт като нормативен, са: първо, съдържа административноправни норми, второ, тези норми се отнасят за неопределен или неограничен брой адресати, и трето, нормите имат многократно действие.

С Решение № 10567 Върховният административен съд е приел, че Инструкция № 89 е нормативен административен акт.

Тя съдържа административноправни норми – едностранно и властнически двата издали я органа създават правила за поведение във връзка с правата на лица, които твърдят, че са пострадали от престъпления. Правата на лица, които твърдят, че са пострадали от престъпление, но по отношение на което твърдение компетентният прокурор счита, че не са налице достатъчно данни за образуване на досъдебно производство, се регламентират от норми на публичното и в частност на административното право, тъй като не са предмет на регламентация от Наказателно-процесуалния кодекс. Тези норми се отнасят за неопределен и неограничен брой лица, защото всеки би могъл да бъде техен субект – пострадал, негови наследници, ощетено юридическо лице, лице, направило съобщение до прокурора по смисъла на чл. 1 от инструкцията. Нормите имат и многократно действие.

Съгласно чл. 79 АПК, съответно чл. 11, ал. 3 ЗНА, нормативният административен акт се отменя с изрична разпоредба на последващ нормативен акт. Следователно, по силата на изрична правна норма актът, който отменя нормативен административен акт, има качеството на нормативен административен акт. Дали този акт ще съдържа и други правни норми, или само правна норма, която отменя нормативния административен акт, е въпрос на преценка на органа, но този факт не влияе на правната същност на отменителния акт. Изричната законодателна разпоредба, която определя характера на отменителния акт, е функция на основно начало в административното право, че актът, с който органът преустановява действието на издаден свой акт, трябва да бъде с еднаква правна сила с акта, чието действие се преустановява, т.е. двата акта трябва да бъдат еднакви по своята правна същност. Няма как един нормативен административен акт да бъде отменен с индивидуален административен акт или с акт с неясен правен статус с оглед доводите на ответника – главния прокурор, акт, който „се издава, за да възстанови едно правно положение, прието за опорочено „до степен на нищожност“.

Вярно е, че с влязло в сила съдебно решение е установено, че отделни разпоредби от Инструкция № 89 са нищожен административен акт, като основанието за нищожност е такова, че обективно обуславя нищожността и на цялата инструкция – необнародване на инструкцията, което значи негоден да породи правни последици нормативен административен акт. Но фактът, че Инструкция № 89 страда от толкова тежък порок на формата, който я прави нищожен нормативен административен акт, сам по себе си не е основание да се приеме, че отмяната на този нищожен акт не следва да се извърши с нормативен административен акт. Инструкция № 89 е нормативен административен акт по своята правна същност – отговаря на дефиницията на чл. 75, ал. 1 АПК, и с оглед на това, като издадена от държавни органи, тя се ползва с презумпцията за законност. Това значи, че дотогава, докогато компетентен орган – издалият я орган или съдът, не установят по надлежния ред нейната нищожност, тя би могла да въведе в заблуждение правните субекти, че това е валиден нормативен административен акт и с оглед на това да породи у тях разбирането, че дължат спазването є. Разбира се, всеки правен субект може да се позове на нищожността на един нормативен административен акт, но въпрос на преценка на съответните компетентни държавни органи, овластени с неговото изпълнение, е дали ще приемат довода за нищожност, или не. Фактът, че при едно евентуално съдебно искане за защита на нарушените от нищожния нормативен административен акт права съдът би прогласил нищожността на акта и би уважил искането, не е основание да се приеме, че органът не следва да отмени с валиден акт нищожната инструкция.

Видно от изложеното оспорената Инструкция за отмяна има качеството на нормативен административен акт, тъй като претендира да отмени нормативен административен акт. Каква е причината за отмяна – порок на акта или отпаднала необходимост от него, е ирелевантно за правната същност на отменителния акт. Той, по силата на чл. 79 АПК, следва да бъде нормативен.

Неоснователни са доводите на ответника – министъра на вътрешните работи, че този акт не отговаря на изискванията на чл. 75, ал. 1 АПК. Разпоредбата на § 1 от Инструкцията за отмяна съдържа административноправно правило за поведение – установява отмяната на Инструкция № 89. Това правило се отнася до неопределен и неограничен брой правни субекти – всички, които са били адресати на и/или със засегнати права или законни интереси от Инструкция № 89. Що се отнася до третия елемент на фактическия състав на определението за нормативен административен акт – многократно правно действие, то безспорно действието на акта е еднократно, но липсата на този елемент от фактическия състав не води до извод за ненормативен характер на отменителния акт с оглед на изричната разпоредба на чл. 79 АПК.

2. По правния интерес от оспорване на акта: За да е допустимо оспорването, за жалбоподателя трябва да е налице право да оспори нормативния административен акт по смисъла на чл. 186, ал. 1 АПК. Видно от разпоредбата право на оспорване на нормативен административен акт имат лицата, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от акта. Това значи, че за жалбоподателя трябва да е налице личен, пряк правен интерес от оспорване на акта.

Жалбоподателят е надлежно регистриран адвокат, вписан в адвокатска колегия и в Единния регистър на адвокатите при Висшия адвокатски съвет, съгласно чл. 9, ал. 3 от Закона за адвокатурата (ЗА). С оглед на разпоредбата на чл. 134, ал. 1 от Конституцията адвокатът подпомага гражданите и юридическите лица при защитата на техните права и законни интереси. Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗА дейността си адвокатът осъществява при спазването на четири принципа, първият от които е независимост, а съгласно чл. 40, ал. 2 ЗА при осъществяване на професионалната си дейност адвокатът е длъжен да се ръководи от върховенството на закона и да защитава правата и законните интереси на клиента си по най-добрия начин.

Съгласно чл. 48, ал. 3 от Конституцията всеки гражданин свободно избира професията си и мястото на работа, но съгласно ал. 1 на същия член държавата се грижи за създаване на условия за осъществяване на това право.

Следователно, за да упражнява ефективно конституционното си право на труд от свободно избраната професия, жалбоподателят, с оглед на законовите изисквания за добросъвестно упражняване на избраната професия, неминуемо има правен интерес от съществуването на нормативна уредба, която максимално му позволява да изпълни законовото си задължение за защита на правата и законните интереси на клиента при спазване на върховенството на закона. Вярно е, че чл. 51 ЗА възлага на адвоката отговорност само за виновно неизпълнение на задълженията, но въпрос на професионална отговорност е и използването на всички възможни правни средства за създаването на нормативна среда, която гарантира в максимална степен правата и законните интереси на клиентите на адвоката. Тогава, когато адвокатът счита, че даден нормативен административен акт ще му попречи да изпълни професионалните си задължения по искания от закона начин, тъй като не гарантира върховенство на закона, за него е налице правен интерес от оспорване на този акт.

Наред с това жалбоподателят има правен интерес от оспорване и в качеството си на физическо лице, тъй като би могъл да бъде лице, което твърди, че е пострадало от престъпление, и правото му на защита, при неяснотата относно правния статус на Инструкция № 89, би могло да бъде накърнено.

Интересът на жалбоподателя е и личен, защото именно той упражнява професията на адвокат. Жалбоподателят има личен правен интерес и в качеството на гражданин, тъй като обективно би могъл да бъде лице, което твърди, че е пострадало от престъпление.

При оспорването на нормативен административен акт законодателят допуска засягането на правата да не е обективирано в непременно настъпване на вреди, а да е налице възможност за засягане. В Решение № 5 от 17.04.2007 г. по конституционно дело № 11/2006 г. Конституционният съд изрично прие, че в хипотезата на чл. 186, ал. 1 АПК „засягането на права не означава непременно настъпване на вреди за правните субекти като предпоставка за обжалването, а една възможност за засягане на права. Прогресивният характер на легитимацията според чл. 186, ал. 1 АПК е възможността да се обжалват нормативните актове на администрацията не само когато са налице пряко нарушени права, но и при предстоящо засягане на права.“

С оглед на това нормативно съдържание на правото на оспорване по чл. 186, ал. 1 АПК за жалбоподателя е налице личен, пряк, правен интерес от оспорване на Инструкцията за отмяна.

ІV. По съществото на спора: Съдът, при така установената фактическа обстановка, след като обсъди твърденията и доводите на страните и събраните по делото доказателства и извърши служебно проверка на оспорения акт на основание чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 196 АПК, счита жалбата за основателна.

Безспорно е, че оспорената Инструкция за отмяна е издадена от компетентен орган. Инструкция № 89 е издадена от главния прокурор и от министъра на вътрешните работи. С оглед на това Инструкцията за отмяна следва да бъде издадена именно от тези два органа, което обективно е факт.

Оспорената инструкция е издадена и в исканата от закона задължителна писмена форма. Но с оглед на установения неин нормативен характер, за да породи валидно правно действие, инструкцията следва да бъде надлежно обнародвана в „Държавен вестник“, т.е. налице е изискване за форма на външно изразяване на нормативния акт, което е установено в Конституцията. Член 5, ал. 5 от Конституцията изрично установява, че нормативните актове се публикуват и влизат в сила три дни след обнародването им, освен когато в тях е определено друго. Аналогични са разпоредбите на чл. 37, ал. 1 ЗНА и чл. 78, ал. 2 АПК. Това повтаряне на конституционното решение само утвърждава значимостта на обнародването като завършващ елемент на фактическия състав по издаване и влизане в сила на нормативния административен акт и като начин за узнаване от адресатите на акта за издаването му.

Фактът, че инструкцията, чиято отмяна осъществява процесния акт, не е обнародвана, сам по себе си не води до извод, че не е налице необходимост от обнародване и на отменителната инструкция. Инструкция № 89 обективно съществува като акт на двата органа, което е видно и от издадените от главния прокурор Указания, които не само установяват съществуването и прилагането є, но и изрично регламентират как точно да става прилагането. Следователно, макар Инструкция № 89 да е нищожен нормативен административен акт, нейното прилагане е превърнало фактическото в нормативно – налице е прилагане на акта и фактическо уреждане в съответствие с него на правоотношенията, предмет на регламентацията му.

Това изисква този акт да бъде надлежно отменен, за да може да се установи в правния мир яснота относно неговата неприложимост. Това може да стане само с валиден и законосъобразен акт за отмяна. Да се приеме, че понеже отмененият акт страда от порок, който го прави нищожен, не е необходимо и отменителният акт да бъде валиден и законосъобразен, значи единствено да се толерира неправомерното действие на двата органа, което би имало за краен резултат неяснота относно приложимостта или неприложимостта на Инструкция № 89.

Това пряко нарушава принципа на правовата държава – чл. 4, ал. 1 от Конституцията, и принципа на законност – чл. 4, ал. 1 и 2 от Конституцията, както и принципите за правна стабилност и на оправданите правни очаквания от правните субекти. Вярно е, че всеки, който има интерес да установи факта на необнародване на Инструкция № 89, може да заведе установителен иск по чл. 128, ал. 2 АПК. Но с оглед субективните предели на действие на установителното съдебно решение то ще има действие само между страните по делото. В контекста на презумпцията за законосъобразност на административния акт и на неговата пряка изпълняемост отмяната на Инструкция № 89 следва да бъде осъществена по начин, който не оставя каквото и да е съмнение за нейната неприложимост, а това значи чрез валиден и законосъобразен акт.

Обнародването е единствено възможната форма за външно изразяване на нормативния административен акт. Само изразен в тази форма нормативен административен акт се ползва от презумпцията за законност и има обвързваща задължителна сила, скрепена с властта на държавата. Обнародването е конституционна гаранция за обезпечаването на интересите на лицата, но и на държавата, защото създава изискуемата от Конституцията публичност на волеизявлението на органа. Неспазването на тази конституционно установена форма за външно изразяване на нормативния административен акт засяга валидността на волеизявлението – то не може да придобие исканото от закона правно действие на нормативен административен акт.

Горното прави оспорената Инструкция за отмяна на Инструкция за провеждане на предварителни проверки нищожен акт. Съдът следва да прогласи нищожността є.

С оглед изхода от спора, направено от жалбоподателя искане и на основание чл. 143, ал. 1 АПК съдът следва да осъди Прокуратурата на Република България и Министерството на вътрешните работи – юридическите лица, в чиято структура се намират органите – ответници, да заплатят на г-н Млъзев направените по делото разноски. Същите, видно от доказателствата по делото, са в размер на 10 лв. държавна такса, 20 лв. такса за обнародване на съобщение и 500 лв. адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 2137 от 4.10.2018 г.

Водим от горното и на основание чл. 193, ал. 1 АПК Върховният административен съд

РЕШИ : Обявява нищожността на Инструкция за отмяна на Инструкция за провеждане на предварителни проверки.

Осъжда Прокуратурата на Република България, седалище и адрес на управление София, бул. Витоша № 2, да заплати на Иван Тихомиров Млъзев, Велико Търново, ул. Филип Тотю № 19, вх. В, ет. 1, ап. 2, 265 (двеста шестдесет и пет) лв. разноски по делото.

Осъжда Министерството на вътрешните работи, седалище и адрес на управление София, ул. 6 септември № 29, да заплати на Иван Тихомиров Млъзев, Велико Търново, ул. Филип Тотю № 19, вх. В, ет. 1, ап. 2, 265 (двеста шестдесет и пет) лв. разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване в четиринадесетдневен срок от съобщаването пред петчленен състав на Върховния административен съд.

Председател: Георги Чолаков