Решение № 8145 от 18 август 2003 г. по административно дело № 3896 от 2003 г.

РЕШЕНИЕ № 8145 от 18 август 2003 г. по административно дело № 3896 от 2003 г.

Върховният административен съд в състав: председател: Светла Петкова, и членове: Панайот Генков, Галина Христова, Здравка Шуменска, Татяна Хинова, при участието на секретар-протоколиста Нина Спасова разгледа административно дело № 3896 по описа на Върховния административен съд—петчленен състав, за 2003 г., докладвано от съдията Здравка Шуменска.

Производството е по реда на чл. 23 във връзка с чл. 5, т. 1 от Закона за Върховния административен съд.

Образувано е по жалба на Гергана Христева Форева срещу Националния рамков договор между Националната здравноосигурителна каса и Българския лекарски съюз и Съюза на стоматолозите в България за 2003 г. (ДВ, бр. 29 от 2003 г.). В нея се навеждат доводи за незаконосъобразност на разпоредбите на чл. 22, ал. 5, чл. 26, ал. 2, чл. 119, ал. 3, т. 11, чл. 121, ал. 2 и на чл. 126, ал. 4 и 5 от него. За да обоснове тази им характеристика, жалбоподателят, чрез про- цесуалния си представител адв. Георги Печев, застъпва становището, че Националният рамков договор (НРД) за 2003 г. по своето съдържание и юридически свойства представлява нормативен административен акт, който се приема от органи и организации—Националната здравноосигурителна каса (НЗОК), Българския лекарски съюз (БЛС) и Съюза на стоматолозите в България (ССБ), които са приравнени по своя статут на органи за държавно управление въз основа и в изпълнение на закона и по-конкретно на чл. 53 и сл. от Закона за здравното осигуряване (ЗЗО). Освен това той поражда правни последици по отношение на неограничен кръг адресати чрез формулираните в него общи правила за поведение. Административноправното му съдържание се обуславя и от предвидената възможност за обжалване пред Управителния съвет на НЗОК на отказа на директора на районната здравноосигурителна каса (РЗОК) да сключи договор с конкретен изпълнител на медицинска помощ от уредените в него контрол и санкции по изпълнение на договори за оказване на медицинска помощ, съответно и възможност за съдебен контрол върху последните по реда на Закона за административното производство (ЗАП). Първото възражение в жалбата е по отношение нeзаконосъобразността на разпоредбата на чл. 22, ал. 5 НРД за 2003 г., която дава възможност изпълнителите на медицинска или стоматологична помощ да “наемат” по смисъла на разпоредбата “и юридическо лице, което е работодател на лекари и стоматолози и други медицински специалисти”. Понятието “юридическо лице” в обжалвания нормативен акт няма определение, различно от общоустановеното, поради което всяко такова лице по чл. 1, ал. 1 от Търговския закон (ТЗ) може да осъществява и лечебна дейност, стига да е “наето” от изпълнители на извънболнична и на болнична медицинска помощ, спрямо които има много конкретно формулирани изисквания, а по отношение на него няма да бъде налице дори и изискването да бъде регистрирано като лечебно заведение по Закона за лечебните заведения (ЗЛЗ), не е сключило договор с НЗОК, работодател е на лица с висше медицинско образование, но нямащи медицинска специалност. Второто възражение е по отношение незаконосъобразността на разпоредбата на чл. 26, ал. 2 НРД за 2003 г., по силата на която директорът на РЗОК разглежда подадените документи и сключва договори с изпълнители на медицинска и стоматологична помощ в срок до 60 дни от влизане в сила на Националния рамков договор. Отказът на този орган да сключи такъв договор може да се обжалва по ред, предвиден в чл. 59, ал. 6 и 7 ЗЗО, поради което същият има характер на индивидуален административен акт. Доколкото в ЗЗО не е посочен друг срок за разглеждане на документите и за произнасяне, различен от разпоредби- те на чл. 13 ЗАП, то дерогирането им по този начин и овластяването на съответния директор на РЗОК е незаконосъобразно. Третото възражение е по отношение незаконосъобразността на разпоредбата на чл. 119, ал. 3, т. 11 НРД за 2003 г., която изисква общопрактикуващият лекар (този без специалност “Детски болести”) да прави задължително консултация и провеждане на съвместно лечение със специалист от лечебно заведение за специализирана извънболнична медицинска помощ, сключило договор с НЗОК, когато е необходимо да се лекуват деца от 0 до 1-годишна възраст. По този начин тези общопрактикуващи лекари, които отговарят на изискванията за регистрация на лечебно заведение по чл. 13, ал. 1 и чл. 14, ал. 1 ЗЛЗ, т. е. притежават специалност “Обща медицина”, са задължени да се консултират и съвместно да лекуват с лекари, които съгласно § 6, ал. 1 ЗЛЗ в срок 10 години са длъжни да придобият тяхната специалност. Четвъртото възражение в жалбата е по отношение незаконосъобразността на чл. 121, ал. 2 от цитирания договор, която разпоредба поставя изискване лечебните заведения за първична извънболнична медицинска помощ да обявяват и “телефон за повикване по спешност и за домашни посещения—телефон на практиката или мобилен”. Съгласно чл. 3а, т. 1 от Закона за народното здраве (ЗНЗ) финансирането на спешната медицинска помощ се извършва от републиканския и от общинските бюджети, поради което и НЗОК не финансира този вид дейност, което се установява и от Наредба № 27 от 17.XII.2002 г. на министъра на здравеопазването за определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК. Според жалбоподателя, след като съществува разлика в понятията “спешна медицинска помощ” и “неотложна медицинска помощ”, като последната се осъществява по реда на Наредба № 10 от 31.V.1994 г. за неотложната медицинска помощ на министъра на здравеопазването, е следвало тя да бъде отчетена, като не се създава задължение по оказване на спешна медицинска помощ за част от лечебните заведения, каквото те нямат съобразно ЗЛЗ и за което не биха и получили заплащане от НЗОК, понеже тя има законово определено задължение на основание чл. 45, ал. 1, т. 5 ЗЗО да финансира само неотложната медицинска помощ, осъществявана от специални звена. Освен това осъществяването на неотложната медицинска помощ изисква и специален режим на отзоваване съгласно чл. 12 от Наредба № 10 от 31.V.1994 г., свързан и със специален режим на предвижване по републиканската пътна мрежа, какъвто лечебните заведения за първична извънболнична медицинска помощ нямат. Последното пето възражение в жалбата е по повод незаконосъобразността на разпоредбата на чл. 126, ал. 4 и 5 НРД за 2003 г., които предоставят право на родителите на деца от 0 до 6-го- дишна възраст при остро заболяване и на бременните жени да получават безотказно “медицинско направление за консултация или за провеждане на съвместно лечение”. По този начин се предоставя възможност на здравно осигурените лица субективно да определят медицинската компетентност на лекуващите ги лекари, което право не е уредено в ЗЗО и те нямат.

Ответната страна по жалбата—Националната здравноосигурителна каса, чрез процесуалните си представители адв. Дарина Зиновиева и адв. Нина Гевренова, оспорва същата, като излага становище за нейната недопустимост поради липса на правен интерес. Според тях той би се формирал, ако жалбоподателят имаше качеството на изпълнител на медицинска помощ, а той е трето лице, здравно осигурено, в чиято полза НЗОК сключва договори с изпълнителите на медицинска и стоматологична помощ. Освен последните правен интерес могат да имат всички субекти, визирани в ЗЗО, към които са “насочени” нормите на НРД.

Жалбата е и неоснователна според тази ответна страна в производството, понеже НРД не е нормативен административен акт. Законът за здравното осигуряване определя неговия предмет, субектите, които имат правомощие да го създават, процедурата за това и юридическата му сила, поради което договорът се явява условие за реализиране на законовите норми и е негова функция. Конкретно разпоредбата на чл. 22, ал. 5 НРД за 2003 г. не е незаконосъобразна, понеже същата следва да бъде преценявана след систематично тълкуване с останалите нейни алинеи, в които са визирани тези изпълнители на медицинска или стоматологична помощ, които имат качеството на физически лица. Няма пречка лечебните заведения да се договарят помежду си за предоставяне на медицински специалисти, медицински услуги и други дейности на основание чл. 95, ал. 1, т. 1 ЗЛЗ. Същите са юридически лица и именно в това им качество те осъществяват това договаряне. По аргумент на противното от разпоредбата на чл. 55 ЗЗО, която от своя страна определя съдържанието на НРД, не може да се приеме, че последният в обжалваната разпоредба е имал предвид юридически лица с предмет на дейност, определена по възприетия от чл. 1, ал. 1 ТЗ начин. По отношение на срока, предвиден в разпоредбата на чл. 26, ал. 2 НРД за 2003 г., в който директорът на РЗОК може да сключва договори с изпълнителите на медицинската и стоматологичната помощ, следва да се има предвид, че той е предмет на договаряне съгласно чл. 55 ЗЗО. Сам по себе си редът за сключване на договори по НРД не е административно производство по ЗАП, понеже те са облигационни по характеристиката си договори в полза на трето лице, което е именно задължително здравноосигуреното лице. Решението на УС на НЗОК е индивидуалният административен акт, който подлежи на съдебно обжалване по реда на посочения закон. Следователно разпоредбата на чл. 13 от него не се прилага и съобразно нея не може да се преценява законосъобразността на обжалваната разпоредба на чл. 26, ал. 2 НРД за 2003 г. По отношение на твърдяната незаконосъобразност на чл. 119, ал. 3, т. 11 и на чл. 126, ал. 4 и 5 от договора, които предвиждат специален ред за оказване на специализирана извънболнична медицинска помощ на деца до определена възраст и на бременни жени, няма пречка да се договорят и специални условия и ред за оказване на медицинска помощ на отделни категории здравноосигурени лица в съответствие с действащото законодателство. Не е налице и нарушаване на принципа на равнопоставеност при ползването на медицинската помощ. Обжалваните норми са в пълно съответствие с разпоредбите на чл. 47, ал. 2 от Конституцията на Република България, на чл. 24 от Конвенцията за правата на детето, приета от ОС на ООН на 20.XI.1989 г., ратифицирана с решение на ВНС от 11.IV.1991 г. (ДВ, бр. 32 от 1991 г., в сила от 3.VII.1991 г.), на ЗЗО и на ЗЛЗ. Също така разпоредбата на чл. 121, ал. 2 НРД за 2003 г. е изцяло в съответствие с нормативните актове по повод оказването на медицинска помощ при спешни състояния, като това е чл. 7 ЗЛЗ, чл. 35, чл. 45, ал. 1, т. 5 ЗЗО, Наредба № 27 от 17.XII.2002 г. за определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, Приложение № 1, член единствен, който урежда основния пакет първична извънболнична медицинска помощ и съдържа “...т. 4. Оказване на медицинска помощ при спешни състояния и поддържане на жизнени функции при застрашаващи живота състояния до пристигане на екип от ЦСМП”. При преценяване на жалбата в тази є част според процесуалните представители на НЗОК следва да се разграничи режимът на организираните от държавата заведения за спешна и неотложна помощ (чл. 5 ЗЛЗ) и лечебните заведения за първична помощ (НРД). Организирането на спешната и неотложната помощ в държавните структури е регламентирано в Наредба № 10 за неотложната медицинска помощ и в Наредба № 25 за оказване на спешна медицинска помощ. От тяхното съдържание се установява, че има алтернативни здравни заведения освен лечебните заведения за първична помощ, където може да се получи такава помощ. Именно поради това и тази разпоредба е законосъобразна.

Ответната страна по жалбата—Българският лекарски съюз, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Марина Гинева, оспорва същата като недопустима и неоснователна. Първото становище се обуславя от обстоятелството, че НРД не е нормативен акт по смисъла на ЗНА и съответно издаден от административен орган или от друг изрично овластен за това орган в рамките на неговата компетентност, както и не е налице правен интерес в лицето на жалбоподателя, за да го обжалва. Последното основание за недопустимост на жалбата е нейното просрочие, а именно пропускането на 14дневния срок за това, определен в чл. 13, ал. 2 ЗВАС, понеже по характера си този акт е индивидуален административен акт.

Доводите за неоснователност на тази страна по спора, конкретно по отношение на чл. 22, ал. 5 НРД за 2003 г., са, че след като този акт поставя определени изисквания спрямо физическите лица, а именно тези по ал. 1, за да могат да изпълняват медицинска дейност, такива са поставени и спрямо юридическите лица, които са наети за подпомагане в медицинската дейност и трябва да отговарят на всички изисквания по ЗЛЗ, за да могат да я извършват и да бъдат наемани с тази цел. Те са подчинени на регистрационен или разрешителен режим, поради което само и единствено лечебно заведение по смисъла на този закон може да бъде наето като юридическо лице от изпълнителите на медицинска помощ с цел те да бъдат подпомогнати в своята дейност. Тази разпоредба на чл. 22, ал. 5 НРД за 2003 г. следва да бъде тълкувана във връзка с цялата действаща нормативна уредба. По възражението срещу разпоредбата на чл. 22, ал. 5 НРД за 2003 г. следва да се вземе предвид, че договорите за оказване на медицинска помощ, сключвани между РЗОК и изпълнителите на медицинска помощ, не са административни актове и съответно нямат такава характеристика. Те се сключват и за тях важат правилата за сключване на гражданскоправни сделки, като директорът на РЗОК е ограничен при формиране на волята си, понеже не може да откаже да сключи такъв договор, при положение че предложението от изпълнителя на медицинска помощ отговаря на изискванията на закона и на НРД, включително и когато здравната карта е запълнена. След като е налице и договорна свобода, понеже такъв договор може и да не се сключи, не може да се приеме, че страна по него следва да бъде обвързана със срок, който е регламентиран в друг нормативен акт, още повече че този акт регулира административни правоотношения. Според тази страна по спора жалбоподателят смесва изискванията за необходимата специалност, която различните изпълнители на медицинска помощ трябва да притежават, за да извършват лечебна дейност. За общопрактикуващите лекари е необходимо да имат специалност “Обща медицина”, а за изпълнителите на специализирана извънболнична медицинска помощ се изисква придобита специалност в даден отрасъл на медицинската дейност. Цитираната правна възможност в § 6 ЗЛЗ се отнася до общопрактикуващите лекари, които искат да започнат веднага дейност и в 10-годишен срок трябва да придобият тази обща специалност. Обратното, което е застъпено в жалбата, е недопустимо. При лекарите, осъществяващи специализирана извънболнична медицинска помощ, е абсолютно задължително и необходимо условие за осъществяване на лечебна дейност като специалист “Детски болести” да имат вече придобита такава по реда на Наредба № 31 от 28.VII.2001 г. за следдипломно обучение в системата на здравеопазването. Наведеният аргумент за незаконосъобразност на разпоредбата на чл. 119, ал. 3, т. 11 НРД за 2003 г., изтълкувана като задължение специалист “Детски болести” да придобие специалност “Обща медицина” при отлагане на това задължение в течение на 10 години, не отговаря на действителното положение. Принцип е, че общопрактикуващите лекари трябва да съдействат със специалистите и това е така поради засилената защита на децата. По повод оспореното изискване, въведено с разпоредбата на чл. 121, ал. 2 НРД за 2003 г., то също е законосъобразно и това е така, понеже разпоредбата на чл. 28 ЗНЗ императивно е определила, че спешна медицинска помощ се оказва на всички лица независимо от тяхното гражданство. Задължение за това имат както изпълнителите на медицинска помощ, така и лицата с медицинска квалификация, независимо че може и да не практикуват. Относно определената според жалбоподателя нормативна възможност за някои категории лица, визирани в чл. 126, ал. 4 и 5 НРД за 2003 г., и по-конкретно родителите на малки деца от 0 до 6-годишна възраст, както и бременните жени, да получават медицинско направление за консултация или за провеждане на съвместно лечение, това не е в противоречие със ЗЗО, още повече с цялостната правна уредба на засилена защита на същите, чиято основа е заложена в Конституцията на Република България.

Ответната страна по жалбата—Съюзът на стоматолозите в България, чрез процесуалните си представители адв. Димитър Димитров и адв. Кирил Палазов, оспорва същата, като излага становище за нейната недопустимост поради липсата на годен обект за обжалване по този ред, а именно нормативен административен акт, понеже НРД за 2003 г., съответно неговите разпоредби, няма нормативен и административен характер. По отношение на законосъобразността му не е предвиден съдебен контрол както по реда на Закона за административното производство (ЗАП), така и по реда на Закона за Върховния административен съд (ЗВАС). Тази страна по спора също излага и доводи за неоснователност на жалбата поради липса на посочване на конкретно съществуващо противоречие, както и поради действително липсващо такова. Според нея например не е ясно на какво противоречи разпоредбата на чл. 119, ал. 3, т. 11 от договора, понеже изискването за специалност е заварило немалка част от практикуващите лекари без придобита такава и на основание § 6, ал. 1 ЗЛЗ те работят и са задължени да я получат в определен срок, вече след като са общопрактикуващи. Изискването за консултация е задължително само за тези от тях, които нямат специалност “Детски болести”. Провеждането на такава е задължително с оглед спецификата на обществената грижа за малките деца. Неясен е и аргументът на жалбоподателя по повод разпоредбата на чл. 121, ал. 2 от договора, понеже тук въобще не се обсъждат спешната медицинска и неотложната медицинска помощ, а се поставя въпросът за задължителността на изискването относно поставяне на телефонен пост. Ответникът счита, че по този начин се реагира на задължението в лицето на този общопрактикуващ лекар да бъде на разположение на своите пациенти през цялото денонощие. Поради това същият намира, че преценката в този случай е по целесъобразност и понеже двете съсловни организации са подписали НРД за 2003 г., тя е разрешена по този начин и не подлежи на обсъждане понастоящем. Според ответника тук трябва да се отчете и т. нар. капитационен принцип, който означава, че НЗОК заплаща на общопрактикуващия лекар само защото той е избран от съответния брой пациенти и те са включени в неговата пациентска листа. Ако този лекар не престира медицинска помощ срещу капитационната сума, тогава в негово лице ще възникне “неоснователно обогатяване”. По повод незаконосъобразността на разпоредбата на чл. 126, ал. 4 и 5 от договора се прави възражение за груба манипулация на същите при тяхното тълкуване от страна на жалбоподателя. Целта е била да се гарантират на практика правата на тези категории здравноосигурени лица. Спекулативни са претенциите спрямо разпоредбата на чл. 26, ал. 2 от договора, понеже в това се изразява договорната свобода между страните по конкретния договор между изпълнителя на медицинска помощ и съответната РЗОК, като не се установяват противоречия със ЗЗО, който се явява специален нормативен акт. На практика се сключват договори и след тази дата. Според процесуалните представители на този съюз твърденията за противоречия в разпоредбата на чл. 22, ал. 5 от договора са неверни. Лечебната дейност в България не може да се осъществява от всякакви търговски дружества, понеже има районен център по здравеопазване, където се регистрират всички легитимни лечебни заведения. Некоректно е и позоваването според тази страна на употребения термин “наемане”, понеже в § 1, т. 6 НРД за 2003 г. е изрично записано, че наемането може да стане и с граждански договор. Очевидно е, че целта на договарящите се е била да се даде възможност на две лечебни заведения, които са самостоятелни субекти, да осъществяват лечебна дейност, като възложителят няма да бъде РЗОК, както е при директен договор с нея, а друго лечебно заведение, имащо вече договор със същата.

Ответната страна по жалбата—министърът на здравеопазването, чрез процесуалния си представител адв. Иван Арнаудов, оспорва същата и излага доводи за нейната недопустимост поради това, че НРД за 2003 г. не е индивидуален административен акт. Същевременно се прави възражение за липса на процесуална пасивна легитимация, понеже той като държавен орган не е страна по НРД за 2003 г.

Върховният административен съд—петчленен състав, след като прецени доводите на страните и представените доказателства, приема за установено следното:

Жалбата е процесуално допустима. Предмет на съдебния контрол за законосъобразност по реда на чл. 23 във връзка с чл. 5, т. 1 ЗВАС е Националният рамков договор между Националната здравноосигурителна каса и Българския лекарски съюз и Съюза на стоматолозите в България за 2003 г. (ДВ, бр. 29 от 2003 г.). За да се обоснове допустимостта на жалбата, следва да се изясни същността на обжалвания акт. Безспорно е, че същият е съглашение, с което се определят редът за предоставяне на медицинска помощ на здравноосигурените лица, отделните видове такава помощ, обемът, цените и методиката за заплащането є, качеството и достъпността є, както и съдържанието на дейностите, чрез които се осъществява тази помощ. Този негов предмет е нормативно конкретизиран в разпоредбата на чл. 55, ал. 2 ЗЗО, която урежда неговото съдържание. Същият подлежи на обнародване в “Държавен вестник” с оглед необходимостта да стигне до знанието на своите адресати поради общото му действие. Последното се свежда до действие във времето—ежегодно, поради характеристиката му на срочен акт, на територията на цялата държава и се явява задължителен за адресатите му— НЗОК, изпълнителите на медицинската помощ, както и по отношение на трети лица—осигурените лица, което последно обстоятелство му придава нормативен характер. Страни по договора са Националната здравноосигурителна каса като осигурителен орган, която в това си качество представлява интересите и на осигурените лица, и на осигурителите. Другата страна на Националния рамков договор са съсловните организации на лекарите и стоматолозите, които изразяват интересите на изпълнителите на медицинската помощ—физически и юридически лица (по аргумент от чл. 1 ЗСОЛС във връзка с чл. 5, т. 2 от същия закон). При изпълнение на изискванията на чл. 54, ал. 3 ЗЗО договорът се счита валидно сключен, като в процесния случай това не се оспорва. Настоящият състав на Върховния административен съд намира, че за сключването му е необходимо спазването на общите правила за договорите по гражданското право, установени в Закона за задълженията и договорите. Страни по този договор са публичноправни субекти, като е необходимо покриване на техните насрещни волеизявления.

Съществуват определено известни различия от обикновените граждански правоотношения, възникващи по силата на граждански договор, които се свеждат до особената компетентност на тези органи—страни по него. От една страна, те упражняват своя свободна гражданскоправна воля, за да се постигне съгласие по договора, а, от друга страна, тя има и административноправен характер. Това се отнася в най-голяма степен за директора на НЗОК, който цели да защити интересите на държавата. Същевременно е предвидена възможност всяка от страните да поиска промяна в съдържанието на договора съгласно чл. 55, ал. 4 ЗЗО, което придава гражданскоправен характер на компетентността на същите органи. Действително съгласуването между страните относно съдържанието на договора не е основен белег за договорно правоотношение, понеже подобно съгласуване може да има и при административни органи, когато издават съвместно един административен акт. Така може да се отбележи, че преобладава административноправният характер на този договор, който последен белег се изразява найвече чрез целта (чл. 53 ЗЗО), която той преследва, а именно за осъществяване на дейностите, предвидени в ЗЗО, и законово определените функции, които той следва да изпълнява (чл. 45, ал. 2 и 3 ЗЗО). Тук следва да се отбележи, че ЗЗО урежда здравното осигуряване в Република България, а то е дейност по набирането на средства от задължителни здравноосигурителни вноски, определени със закон, осъществявано от Националния осигурителен институт (НОИ), тяхното управление и разходване за здравни дейности, което се осъществява от Националната здравноосигурителна каса и от нейните териториални поделения—районни здравноосигурителни каси. Съгласно чл. 54, ал. 3, изр. първо от ЗЗО договорът се смята сключен, ако е изпълнено условието, визирано в нея, а именно когато е подписан от не по-малко от 8 представители на двете страни по него. Същият се приподписва от министъра на здравеопазването, като по този начин се осъществява санкциониране на този договор в смисъл на признаване същия от страна на държавата. Този договор представлява недържавен източник на осигурителното право с нормативен характер, който се определя от предоставената му законодателна делегация за нормотворческа дейност в областта на задължителното здравно осигуряване по отношение на правните субекти и предмета на регулиране. Недържавните източници не могат да съществуват без и извън дадената им от страна на държавната власт санкция. Държавното санкциониране на такъв недържавен източник е израз на новите начини, чрез които държавната власт регулира осигурителните отношения. Като урежда недържавните източници, държавната власт им дава правната основа, която им е необходима, за да съществуват.

Поради това, когато се създават, те вече са правно легитимни и не се нуждаят от някаква друга допълнителна форма на санкциониране от държавната власт. От друга страна, следва да се отбележи, че актът на министъра на здравеопазването сам по себе си е административен акт, който съгласно разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България е обжалваем и съгласно чл. 3 ЗВАС подлежи на съдебен контрол. Същият е такъв за законосъобразност. В процесния спор следва да се подчертае, че властническото волеизявление, което министърът на здравеопазването прави с издаването на този акт по чл. 54, ал. 3, изречение второ от ЗЗО, се предпоставя от властническото правомощие, което произтича непосредствено от закона, а именно чл. 3 ЗНЗ. Същият като член на Министерския съвет осъществява държавната политика в областта на здравеопазването. Такива функции той има и като едноличен орган. По делото не се оспорва и качеството му на орган на изпълнително-разпоредителната дейност на държавата. Освен това той като такъв орган не е страна по този договор. Последното произтича и от предмета и съдържанието на договора, посочени по-горе. Именно това му волеизявление в качеството на държавен орган има за задача да санкционира Националния рамков договор, респ. и договора за допълнение и изменение, като му придаде и официален характер, и нормативен такъв по силата на закона, доколкото в разпоредбите на чл. 55, ал. 5 и чл. 59, ал. 2 от него това е уредено. По този начин държавната власт регулира осигурителните отношения, конкретно здравноосигурителните, като се постигат и поставените в чл. 3, ал. 1 ЗЗО цели за осъществяване на задължителното здравно осигуряване и се придава юридическа сила на договора. Налице са два юридически акта—договор и административен акт, които формират смесен фактически състав. Осъществяването на последния поражда действието на договор в посочената по-горе насока. Същият е уреден в разпоредбата на чл. 54 ЗЗО, която регламентира реда за сключване на Националния рамков договор, както и в разпоредбата на чл. 55 от цитирания закон, понеже тя определя неговото предметно съдържание. Актът на министъра на здравеопазването има конститутивно действие, насочено към реализиране на сложния фактически състав за придаване на официален характер на това нормативно съглашение. Това е така, понеже по правило само държавните органи, какъвто е министърът, имат право да издават нормативни актове.

Предмет на съдебния контрол за законосъобразност по реда на чл. 23 във връзка с чл. 5, т. 1 ЗВАС е подзаконов нормативен акт, като в конкретния случай това е Националният рамков договор между Националната здравноосигурителна каса и Българския лекарски съюз и

Съюза на стоматолозите в България за 2003 г. (ДВ, бр. 29 от 2003 г.). Съобразно направеното по-горе изложение относно приподписването на НРД от министъра на здравеопазването, което се явява абсолютна предпоставка за придаването му на официален и нормативен характер, се явява изпълнено изискването на разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от Закона за нормативните актове (ЗНА), а именно, че нормативен акт може да издаде само орган, предвиден от Конституцията, от закон или от указ. В случая това е разпоредбата на чл. 54 ЗЗО, която разпоредба конкретно посочва министъра на здравеопазването и определя предмета на неговите правомощия. От друга страна, разпоредбите на чл. 7, ал. 1 и на чл. 12 ЗНА, които също предпоставят характера и съдържанието му на нормативен акт, му придават и друга функция по прилагане на законови норми. В самия НРД за 2003 г., в § 13 е записано, че той се сключва на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗО. Тук се установява и един специфичен момент при прилагането на същия, който се изразява в това, че неговите норми са във функционална обусловеност с норми, които се съдържат в различни нормативни актове, с еднаква степен на равност, т. е. в различни по наименованието си закони, които регулират обществените отношения по повод опазване здравето на българските граждани (Закона за народното здраве), по повод здравното осигуряване на същите (Закона за здравното осигуряване), по повод устройството и дейността на лечебните заведения в Република България (Закона за лечебните заведения), и те имат една обща цел—реализиране на конституционното право на българските граждани на здравно осигуряване, на достъпна медицинска помощ, на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон. По възражението за липса на административна правосубектност на органа, който е издал обжалвания сега акт във връзка с чл. 92, ал. 2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) и чл. 5 ЗВАС, които пък разпоредби определят актове на кои органи подлежат на обжалване пред Върховния административен съд на Република България, т. е. неговата инстанционна компетентност, така както е формулирана в първата посочена разпоредба и конкретизирана във втората посочена разпоредба, следва да бъде преценена във връзка с установената негова компетентност и по чл. 23 ЗВАС да се произнася по законосъобразността и на нормативни административни актове, в изпълнение на конституционното му задължение да осъществява върховен съдебен административен правораздавателен контрол, доколкото не е налице законово ограничение за това. Както вече беше посочено, чл. 54 ЗЗО определя предмета на правомощията на посочения в нея орган, включително и тези по преценка за законосъобразността на НРД при осъществяване на акта по приподпис- ването, което е вече конкретно определено чрез нормата на чл. 2, ал. 3, т. 1 НРД за 2003 г. Тези две изисквания за делегирана нормативна компетентност, която има подзаконово съдържание и предназначение, предпоставят и оспорваната подсъдност на Върховния административен съд, още повече че тя не е изключена по силата на закон. Следва да се отбележи, че НРД има и характеристиката на административен нормативен акт, понеже неговите създатели имат и административна правосубектност и една от проявните є форми е по повод изпълнение на възложените им със закон (чл. 54, ал. 1 ЗЗО и чл. 5, т. 2 ЗСОЛС) функции по изработването и подписването на същия за всяка отделна година. Сега обсъжданият акт е с неограничен кръг адресати, поради което правен интерес от обжалването му имат всички физически и юридически лица, които считат, че противоречи на норми от по-висок ранг, без да е необходимо да се доказва наличието на пряк и непосредствен личен интерес. Възражението, че е изпуснат срокът за обжалване, е неоснователно, понеже определеният срок в разпоредбата на чл. 13, ал. 2 ЗВАС се отнася за индивидуалните и общите административни актове, а съгласно ал. 1 от същата разпоредба подаването на жалба срещу нормативен акт е без ограничение във времето. В това производство е налице такова обжалване.

Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.

Първата обжалвана като незаконосъобразна разпоредба е тази на чл. 22, ал. 5 от Националния рамков договор за 2003 г., като тя определя, че наето лице може да бъде и юридическо лице, което е работодател на лекари, стоматолози и други медицински специалисти по ал. 1, т. 1—3 от нея. Тази разпоредба се съдържа в чл. 22 НРД за 2003 г., който от своя страна чрез ал. 1 дава възможност изпълнителите на медицинска или стоматологична помощ съобразно нуждите и обема на извършваната лечебна дейност да могат да наемат персонал със съответно образование и квалификация, като същият е конкретизиран в т. 1—3 от него. Това са лекарите, стоматолозите, фармацевтите, медицинските и немедицинските специалисти и други лица, извършващи административни и помощни действия. Общото между тези категории физически лица е осъществяваната от тях медицинска дейност и притежаваната правоспособност, а разликата е направена с оглед изискването за образователно-квалификационна степен “магистър” или “доктор” по отношение на лекари, стоматолози и фармацевти и изискване на степен “бакалавър” по отношение на другите медицински и немедицински специалисти. В разпоредбите на следващите алинеи са уредени известни ограничения по отношение на лекари и стоматолози без придобита специалност и лицата, осъществяващи немедицин- ска дейност. При тълкуването на обжалваната разпоредба се установява, че такъв изпълнител на медицинска и стоматологична помощ по пътя на “наемане” може да бъде и юридическо лице с качеството на работодател по отношение на посочените по-горе категории персонал. Освен неточно употребеното понятие “наемане” както от юридическа, формална гледна точка, така и от житейска се констатира нарушаване на принципа на законоустановеност на изпълнителите на медицинска и стоматологична помощ, които са посочени в разпоредбата на чл. 58 ЗЗО. Съобразно редакция (ДВ, бр. 62 от 1999 г.) на тази норма към момента на сключване на НРД за 2003 г. (21.III.2003 г.) и влизането му в сила от 1.IV.2003 г. (§ 2 ПЗР) са определени като изпълнители на такава помощ по този закон лечебните заведения по ЗЛЗ и здравните заведения по ЗНЗ. Най-общо това са организационно обособени структури на функционален принцип, в които лекари или стоматолози самостоятелно или с помощта на други медицински и немедицински специалисти осъществяват всички или някои от изчерпателно изброените дейности в чл. 2, ал. 1 ЗЛЗ, като тази разпоредба съдържа и цитираното легално определение за лечебно заведение. За обезпечаване на законосъобразно осъществяване на дейността им законодателят е установил различен търговскоправен и административноправен режим на създаване (регистрационен, разрешителен и акредитационен режим), действие, управление и прекратяване. В разпоредбата на чл. 8, 9 и 10 ЗЛЗ е направено тяхното изчерпателно посочване по видове, като диференцирането им може да става по различни критерии като предмет и обем на извършваната медицинска дейност (за извънболнична или болнична помощ), или според собствеността върху тях (публични и частни) и др. Съгласно разпоредбата на чл. 1а, ал. 2 ЗНЗ медицинската помощ се организира освен от така посочените по-горе заведения и от здравните такива по този закон, които са публични и имат качеството юридическо лице по силата на закона. Същите се създават, преобразуват, закриват от Министерския съвет по предложение на министъра на здравеопазването. Обжалваната разпоредба не уточнява кои от тези субекти могат да бъдат “наемани”. От една страна, тя посочва качеството им на юридическо лице, а, от друга, качеството им на работодател на лекари, стоматолози и други медицински специалисти. Тези два критерия не са самоизключващи се, но имат съдържание извън обхвата на действие на обжалвания нормативен акт и се явяват недостатъчни, като не е установена и правната форма на взаимодействие с изпълнителите на медицинска или стоматологична помощ. С оглед разпоредбата на чл. 58 ЗЗО и липсата на такава, която да предоставя правомощия страните по НРД да посочват и други такива изпълнители извън тези, посочени в закона, обжалваната ал. 5 на чл. 22 НРД за 2003 г. се явява незаконосъобразна. От разпоредбата на чл. 59, ал. 4 ЗЗО не може да се обоснове извод, че чрез определяне съдържанието на конкретните договори с изпълнителите на медицинска и стоматологична помощ могат да се уредят и други отношения “между тях и други лица за изпълнение на договорената медицинска помощ”. В случая се имат предвид физическите лица, медицинските специалисти най-общо, които осъществят конкретно медицинската и стоматологичната помощ. Ако това беше така, законодателят чрез изрична норма в самия Закон за здравното осигуряване би дал възможност за такъв избор. Даденото легално определение “наето лице” в § 1, т. 6 НРД за 2003 г. дефинира възможността да бъде сключван граждански или трудов договор с изпълнител на медицинска или стоматологична помощ, който извършва медицинска или стоматологична помощ в изпълнение на договор с НЗОК. Тълкуването на същото води до извода, че тази разпоредба има предвид физическите лица, а именно лицата с медицинска правоспособност. Нормата на чл. 55, ал. 2, т. 1 ЗЗО, която определя съдържанието на съответния НРД, също не дава такива правомощия на страните по него да осъществяват предоговаряне по отношение предоставянето на медицинска и стоматологична помощ чрез други нейни изпълнители. Освен направените досега формални съображения относно незаконосъобразността на обжалваната разпоредба се поставя въпросът по какъв начин, ако се приеме, че тя има предвид юридически лица, които са и лечебни заведения по ЗЛЗ (с известно уточнение относно тези, които не са), и здравни такива по ЗНЗ, ще се осъществява контролът по изпълнение на тези договори (очевидно граждански, защото трудов не може да се сключи) с оглед изпълнението на договора между РЗОК и изпълнителя на медицинската и стоматологичната помощ, каква ще бъде отговорността и кой ще я носи. В следващите разпоредби на НРД за 2003 г. след обжалваната конкретно са посочени общите условия и редът за сключване на договорите с изпълнителите на медицинска и стоматологична помощ, правата и задълженията на изпълнителите на медицинска и стоматологичната помощ, качеството на тази помощ. При такава подробна регламентация, включително и възможност за осъществяване на съдебен контрол на отказа на директора на съответната РЗОК да сключи конкретен договор, независимо от правното средство, чрез което се уреждат тези отношения, а именно договор, очевидно е, че прехвърляне на задължение за изпълнение на медицинска и стоматологична помощ на такова “наето лице” е незаконосъобразно. Така се нарушава и основното право на здравноосигурените лица за избор на изпълнител на такава помощ. Действително нормата на чл. 95, ал. 1 ЗЛЗ позволя- ва лечебните заведения да договарят предоставяне на медицински специалисти, медицински услуги и други дейности, да сключват договори с дружествата, извършващи доброволно здравно осигуряване, но тази договорна свобода не е нормативно ограничена и тя е уредена в един общ нормативен акт, какъвто се явява този закон, доколкото той урежда устройството и дейността на лечебните заведения в Република България. В Закона за здравното осигуряване, който регулира здравното осигуряване, дейността на лечебните заведения в качеството им на изпълнители на медицинска и стоматологична помощ е подчинена на определени принципи и един от тях е този на договаряне на взаимоотношенията между НЗОК и изпълнителите на медицинска помощ. След като законът определя тези рамки, направеният по-горе извод за незаконосъобразност на разпоредбата на чл. 22, ал. 5 НРД за 2003 г. е в съответствие с неговото съдържание.

По отношение възражението относно незаконосъобразността на чл. 26, ал. 2 от Националния рамков договор за 2003 г. Съгласно чл. 6 ЗЗО Националната здравноосигурителна каса се състои от Централно управление, районни здравноосигурителни каси и техните поделения по общини. Съобразно разпоредбата на чл. 2 от Правилника за устройството и дейността на районната здравноосигурителна каса последната е структура на НЗОК със седалище областния център на съответната област и предмет на дейност—осъществяване на задължителното здравно осигуряване с териториален обхват. Същата се представлява от директора є, който по силата на чл. 20, т. 4 ЗЗО сключва, изменя и прекратява договорите с изпълнителите на медицинска помощ, но на територията, обслужвана от РЗОК. Следва да се отбележи, че по силата на т. 1 от същата разпоредба директорът на РЗОК представлява НЗОК на териториално равнище в рамките на правомощията, предоставени му от УС на НЗОК. В глава седма “Общи условия и ред за сключване на договори за оказване на медицинска и стоматологична помощ” от НРД за 2003 г. е уреден редът за сключване на посочените договори. В обжалваната разпоредба на чл. 26, ал. 2 от договора е предвиден срок, в който директорът на РЗОК разглежда подадените документи и сключва договори в срок до 60 дни от влизането в сила на НРД. Същият има белези на инструктивен срок, понеже е дадена възможност при определени изисквания, съдържащи се в чл. 26, ал. 5 и 6 НРД за 2003 г., да се сключват договори и след неговото изтичане, но доколкото тези условия се отнасят само до потенциални бъдещи изпълнители на медицинска и стоматологична помощ, т. е. нововъзникнали такива субекти, този срок се смята за пропуснат или изтекъл и следователно има и пресекателен характер. При преценяване на законосъобразността на обжалвана- та разпоредба следва да се има предвид, че този срок е приет при съобразяване с принципа за договаряне на взаимоотношенията между НЗОК и изпълнителите на медицинска и стоматологична помощ (чл. 5, т. 8 ЗЗО) и преди всичко с оглед законово определената възможност самият НРД да определя реда за сключване на индивидуалните, конкретните договори с изпълнителите на помощта. Съпоставянето на този ред, който има характер и на преговорен процес по сключване на договор, с типичното административно производство, уредено в чл. 6 и сл. ЗАП, е неточно, независимо че законодателят е предвидил възможността за съдебен контрол при отказ за сключване на такъв договор. Страните са в положение на равнопоставеност именно поради възникващите правоотношения по него. По изложените съображения жалбата в тази є част се явява неоснователна.

По отношение възражението за незаконосъобразност на разпоредбата на чл. 119, ал. 3, т. 11 от Националния рамков договор за 2003 г. Съгласно тази разпоредба общопрактикуващият лекар, който оказва първична извънболнична медицинска помощ в обхват съгласно Наредба № 27 от 2002 г. за определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от НЗОК, е длъжен да изисква задължително консултация и провеждане на съвместно лечение със специалист от лечебно заведение за специализирана извънболнична медицинска помощ, сключило договор с НЗОК, при необходимост от лечение на деца на възраст от 0 до 1 година (за общопрактикуващ лекар, който няма придобита специалност “Детски болести”). Правото да упражняват медицинска професия в Република България съгласно чл. 88, ал. 1 ЗНЗ имат българските граждани, завършили медицинско образование в законно признато медицинско училище в страната или завършили медицинско образование в чужбина, чиито дипломи са легализирани по съответния ред. Такова право имат и чужди граждани при императивно поставените в тази норма изисквания. Цитираната разпоредба дава законовите предпоставки за признаване на правоспособността на лекарите и стоматолозите, като за реализирането є с оглед изискването и за специалност е необходимо и осъществяването на специализация в системата на здравеопазването по ред и начин, определени в Наредба № 31 от 28.VII.2001 г. за следдипломно обучение в системата на здравеопазването. В процесния спор обжалването конкретно се обуславя от предвидената в § 6 ЗЛЗ възможност да откриват индивидуална и групова практика за първична медицинска и стоматологична помощ и лекари, и стоматолози без специалност, като в тяхно лице възниква задължение в 10-годишен срок от влизането в сила на този закон да придобият специалност по обща медицина и стоматология. Според жалбоподателя се постига противоречие меж- ду така формираните изисквания спрямо общопрактикуващия лекар (този без специалност “Детски болести”), който от своя страна отговаря на изискванията за регистрация на лечебно заведение по чл. 13, ал. 1 и чл. 14, ал. 1 ЗЛС (за индивидуална или групова практика), и специалиста в специализираната извънболнична медицинска помощ именно с оглед изискванията за специализация. Настоящият съдебен състав на Върховния административен съд—петчленен състав, намира, че такова противоречие се установява, доколкото се явява нарушен принципът на равнопоставеност между изпълнителите на медицинска помощ, формулиран в чл. 5, т. 6 ЗЗО, понеже се налага консултация със специалист от лечебно заведение за специализирана първична медицинска помощ, но сключило договор с НЗОК, което е безспорно, че има специалност “Детска педиатрия”, като за него не се отнася твърдяното от жалбоподателя изискване за придобиване на специалност, посочено по-горе. С обжалваната подзаконова норма обаче се вменява задължение на изпълнителя на първичната медицинска помощ, какъвто се явява общопрактикуващият лекар, притежаващ и качеството регистриран на основание чл. 13, ал. 1 ЗЛЗ, ползващ се и от привилегията на § 6 ЗЛЗ, при осъществяваната от него дейност да прилага избирателен подход към здравноосигурените лица, още повече че това са деца на възраст от 0 до 1-годишна възраст. По този начин по аргумент от противното децата над 1-годишна възраст не се явяват защитени. Застъпената теза от ответните страни по жалбата, че детското здравеопазване е приоритет както в държавното здравеопазване, така и при осъществяване на здравната реформа в страната, на практика се явява негарантирано. Самият закон не е предвидил такова изрично изискване, основано на нарушаване на принципа на равнопоставеност при ползване на медицинската помощ, още повече в рамките на една категория здравноосигурени по силата на самия закон лица.

Изложеното се отнася и по повод обжалваните разпоредби на чл. 126, ал. 4 и 5 от Националния рамков договор за 2003 г. С тях се дава възможност за определена категория лица, а именно децата от 0 до 6-годишна възраст и бременните жени, като за първата категория са поставени и други ограничителни изисквания относно здравословното им състояние, да получават безотказно по тяхно желание от общопрактикуващия лекар “медицинско направление за консултация или за провеждане на съвместно лечение” за лечебно заведение за оказване на специализирана медицинска помощ. За децата е посочен видът и характерът на последното, като най-общо това е лечебно заведение за специализирана извънболнична медицинска помощ, доколкото чрез принципа на изключването се установява, че в лечебното заведение за първична индивидуална медицинска помощ, в което то е регистрирано, липсва общопрактикуващ лекар със специалности, посочени в същата разпоредба. За жените е посочен видът на лечебното заведение, и то е за оказване на специализирана извънболнична медицинска помощ по “Акушерство и гинекология”. Така и тук се установява нарушаване на принципа за равнопоставеност при ползване на медицинската помощ съгласно чл. 5, т. 5 ЗЗО на здравноосигурените лица. От друга страна, се изземва правомощието на общопрактикуващия лекар по чл. 126, ал. 1 от същия договор да прецени както конкретната нужда от консултация или от съвместно лечение, така и съответно от кого ще бъде осъществена тази специализирана извънболнична медицинска помощ. Действително целта при създаването на тези норми е била изключително в полза на тези две категории здравноосигурени лица, но потози начин се поставят в по-неблагоприятно положение останалите лица, дори и самите те, ако не отговарят на визираните в същата норма критерии, които отново са оставени на тяхна преценка. Очевидно е, че при създаването на тези разпоредби на обжалвания подзаконов нормативен акт не са отчетени в пълна степен нарушените принципи, което е преди всичко резултат и на неточно приложена нормотворческа логика и техника. Жалбата в тази част на спора се явява основателна.

По отношение на възражението за нарушаване на разпоредбата на чл. 121, ал. 2 от Националния рамков договор за 2003 г. Съгласно тази разпоредба лечебните завадения за първична извънболнична медицинска помощ обявяват своя месечен график, който съдържа и телефон за повикване по спешност и за домашни посещения—телефон на практиката или мобилен. За да обоснове тази є характеристика, жалбоподателят се позовава на липсата на финансиране на специализираната помощ от страна на НЗОК, понеже последната осъществява това само за неотложната медицинска помощ по силата на чл. 45, ал. 1, т. 5 ЗЗО. Това обстоятелство не се оспорва по делото. Нормата на чл. 45 ЗЗО определя отделните видове медицинска помощ, която се заплаща от НЗОК, като съгласно чл. 55, ал. 2, т. 1 от същия закон, който определя съдържанието на НРД, респ. съгласно чл. 59, ал. 4 от същия закон, който определя съдържанието на конкретните договори за изпълнение, е уредена само неотложната медицинска помощ като част от дължимото изпълнение на задълженията по тях. Също така в Наредба № 27 от 17.XII.2002 г. за определяне на основния пакет от дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, член единствен, приложение № 1, т. V, т. 4 (таблица № 2), е предвидено оказване на медицинска помощ при спешни състояния и поддържане на жизнените функции при застрашаващи живота състояния и поддържане на същите при такива състояния до пристигане на екип от ЦСМП. По делото не се оспорва разликата между спешна и неотложна медицинска помощ както с оглед здравословното състояние на лицето (чл. 2 от Наредба № 25 от 4.XI.1999 г. за оказване на спешна медицинска помощ и чл. 2 от Наредба № 10 от 31.V.1994 г. за неотложната медицинска помощ, издадени от министъра на здравеопазването), независимо дали е осигурено, така и с оглед дължимото поведение от страна на лечебните заведения, включително и лицата с медицинско образование. Съобразно направеното по-горе посочване на конкретната нормативна уредба на задължението на изпълнителите на медицинска помощ трябва да се приеме, че същите по силата на обжалвания подзаконов нормативен акт не дължат такова конкретно поведение, обуславящо и задължение за поставяне на телефон по спешност. Същите дължат такова по силата на чл. 28 ЗНЗ, доколкото лице се окаже в състояние на нужда от спешна медицинска помощ; по силата на чл. 7 ЗЛЗ, според който никое лечебно заведение не може да отказва медицинска помощ на лица, явили се в него в състояние, което застрашава техния живот, независимо от местоживеенето им. Аргумент в тази насока са и законово формулираните права на задължително осигурените лица, като това е правото да получават медицинска помощ в обхвата на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК (чл. 35, т. 1 ЗЗО), и правото на спешна помощ там, където попаднат (чл. 35, т. 4 ЗЗО). Очевидно е, че законодателят е отграничил тези права, като ги е посочил отделно. Такъв разграничителен режим за тяхното реално осъществяване е установен и в изброените нормативни актове в тази насока при спазване на алтернативната възможност за упражняване на посочените права от носителите им по начин, който те искат или биха могли да поискат. Жалбата се явява основателна в тази част на спора относно определеното задължение лечебните заведения за първична извънболнична медицинска помощ да посочват в графика по чл. 121, ал. 1 НРД за 2003 г. и “телефон за повикване по спешност”. С оглед на изложеното настоящият петчленен състав на Върховния административен съд намира, че разпоредбите на чл. 22, ал. 5, чл. 119, ал. 3, т. 11, чл. 126, ал. 4и5и на чл. 121, ал. 2—в частта “и телефон за повикване по спешност”, от Националния рамков договор между Националната здравноосигурителна каса и Българския лекарски съюз и Съюза на стоматолозите в България за 2003 г. (ДВ, бр. 29 от 2003 г.) са незаконосъобразни, съответно частично незаконосъобразни, и като такива следва да се отменят.

Водим от горното и на основание чл. 23, ал. 1 от Закона за Върховния административен съд, Върховният административен съд, петчленен състав,

РЕШИ : Отменя като незаконосъобразни изцяло разпоредбите на чл. 22, ал. 5, чл. 119, ал. 3, т. 11, чл. 126, ал. 4и5и частично в текста на чл. 121, ал. 2—думите “и телефон за повикване по спешност”, от Националния рамков договор между Националната здравноосигурителна каса и Българския лекарски съюз и Съюза на стоматолозите в България за 2003 г. (ДВ, бр. 29 от 2003 г.).

Отхвърля жалбата в останалата част. Решението не подлежи на обжалване и в отменената част влиза в сила от деня на обнародването му в “Държавен вестник”.

Председател: Владислав Славов