Решение № 1043 от 7 февруари 2003 г. по административно дело № 6861 от 2002 г.

РЕШЕНИЕ № 1043 от 7 февруари 2003 г. по административно дело № 6861 от 2002 г.

Върховният административен съд в състав: председател: Светла Петкова, и членове: Светлана Йонкова, Милка Панчева, Виолета Ковачева, Аделина Ковачева, при участието на секретар-протоколиста Нина Спасова разгледа административно дело № 6861 по описа на Върховния административен съд—петчленен състав, за 2002 г., докладвано от председателя Светла Петкова.

Производството по делото пред петчленния състав на Върховния административен съд е на основание чл. 5, т. 1 и чл. 23 ЗВАС.

Образувано е по жалба на Арсен Димитров Заимов в качеството му на едноличен търговец с фирма ЕТ “Гунди—Арсен Заимов”—Смолян, с искане за отмяна на изречения 2 и 3 от чл. 68, т. 1, на § 1, т. 5, както и на т. 4 от приложението към чл. 68, т. 1 от Наредба № 33 от 1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на Република България (обн., ДВ, бр. 101 от 1999 г., в сила от 23.XI.1999 г.; изм. и доп., бр. 50 от 2000 г.; изм., бр. 95 от 2000 г.; изм. и доп., бр. 36 от 2001 г.; изм. с Решение № 219 от 10.I.2002 г. на ВАС на РБ—бр. 8 от 2002 г., в сила от 22.I.2002 г.; изм. и доп., бр. 40 и 108 от 2002 г.). В жалбата са развити доводи за наличие на основания за отмяна на оспорваните текстове съобразно с чл. 12, т. 3, 4 и 5 от Закона за Върховния административен съд (ЗВАС) поради съществени нарушения на административнопроизводствените правила, противоречие с материалноправни разпоредби и несъответствие с целта на закона.

Жалбоподателят счита, че обжалваните разпоредби са незаконосъобразни, тъй като са приети в нарушение на чл. 18 от Закона за автомобилните превози (ЗАПр). Поддържа се, че разпоредбите на чл. 68, т. 1, изречения 2 и 3, както и т. 4 от приложение № 13 от Наредба № 33 от 1999 г. противоречат на чл. 23 ЗАПр. Жалбоподателят твърди, че с § 1, т. 5 от наредбата незаконосъобразно се разширява определението за “случайни автобусни превози”, уредено в § 1, т. 24 ЗАПр.

Ответникът по делото—министърът на транспорта и съобщенията, чрез процесуалния си представител в съдебно заседание и с писмено становище оспорва основателността на жалбата и моли да бъде отхвърлена. Министърът на регионалното развитие и благоустройството, конституиран като заинтересована страна в производството, чрез процесуалния си представител оспорва в съдебно заседание жалбата и моли да бъде отхвърлена.

Върховният административен съд—петчленен състав, за да се произнесе по допустимостта и основателността на жалбата, взе предвид следното:

Повдигнатият с жалбата правен спор е за незаконосъобразност на разпоредби от подзаконов нормативен акт, подлежащ на съдебен контрол от Върховния административен съд на основание чл. 125, ал. 2 във връзка с чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България. Предвид действието на нормативния акт по отношение на неограничен кръг адресати всеки има правен интерес от обжалване на акта, когато счита, че противоречи на нормативен акт от по-висока степен. Съгласно чл. 13, ал. 1 ЗВАС жалба срещу нормативен акт се подава без ограничение във времето.

По изложените съображения съдът намира жалбата за процесуално допустима.

Разгледана по същество, с оглед доводите на страните и в съответствие с отменителните основания по чл. 12 ЗВАС, жалбата е частично основателна.

Наредба № 33, издадена на 3 ноември 1999 г. от министъра на транспорта, регламентира условията и реда за извършване на обществен превоз на пътници и товари с автомобили с българска регистрация на територията на Република България. Неоснователно е твърдението на жалбоподателя за незаконосъобразност на атакуваните разпоредби поради нарушение на чл. 18 ЗАПр. Този текст предвижда, че условията и редът за утвърждаване на транспортните схеми и за осъществяване на обществените превози на пътници с автобуси и леки автомобили се определят с наредба, която се издава от министъра на транспорта и съобщенията съгласувано с министъра на регионалното развитие и благоустройството. Въз основа на чл. 18 ЗАПр е издадена Наредба № 2 от 15 март 2002 г. за условията и реда за утвърждаване на транспортни схеми и за осъществяване на обществени превози на пътници с автобуси и леки автомобили (ДВ, бр. 32 от 2002 г.), която има различен предмет на правно регулиране в сравнение с Наредба № 33 от 1999 г. Съобразно с § 2 от ПЗР на Наредба № 33 от 1999 г. същата се издава на основание разпоредбите на чл. 7, ал. 3, чл. 16 и 21 ЗАПр. Тези разпоредби овластяват министъра на транспорта и съобщенията да уреди с наредба: условията и реда за установяване на изискванията по чл. 7, ал. 2 ЗАПр и за издаване на лицензия, превозните документи и образците им, както и изискванията за минимум оборудване на автогарите и автоспирките и за условията и реда за работа в тях. Законовата делегация, по силата на която се издава тази наредба, не предполага съгласуване с министъра на регионалното развитие и благоустройството. Следователно липсва противоречие на обжалваните текстове с чл. 18 ЗАПр.

Жалбоподателят излага доводи за незаконосъобразност на § 1, т. 5 от Наредба № 33 от 1999 г. Според легалната дефиниция, уредена в § 1, т. 24 ЗАПр, “случайни автомобилни превози” са превозите на предварително определена група пътници без промяна в състава на групата от началния до крайния пункт по предварително заявени условия. Оспореният текст от наредбата допълва законовата разпоредба, като урежда три разновидности на случайните превози: обиколен превоз при затворени врати, превоз от вида “пълен—празен” и превоз от вида “празен—пълен”.

По смисъла на § 1, т. 5 от Наредба № 33 от 1999 г. “случаен превоз” е превоз, който не отговаря на определението за превоз по автобусни линии, нито за специализиран превоз и може да бъде:

а) “обиколен превоз при затворени врати”— при който едно и също превозно средство се използва за превоз на предварително определена група без изменение на състава, като пътуването започва и завършва в един и същи пункт;

б) превоз от вида “пълен—празен”—при който пътуването на групата започва от един пункт и завършва в друг, при условие че превозното средство се връща празно;

в) превоз от вида “празен—пълен”—при който превозното средство извършва пътуването от един пункт до друг без пътници, а на връщане—с група.

По същество атакуваният текст детайлизира легалната дефиниция за “случайни автомобилни превози”. Определението за “обиколен превоз при затворени врати” съответства напълно на разпоредбата на § 1, т. 24 ЗАПр. Превозите от вида “пълен—празен” и от вида “празен—пълен” не противоречат на законовата разпоредба, тъй като се отнасят до хипотези, които също се включват в съдържанието на легалната дефиниция. Така и в двете хипотези се извършва превоз по предварителни условия на предварително определена група пътници от начален до краен пункт, като при превоза от вида “пълен—празен” превозното средство се връща празно, а при превоза от вида “празен— пълен” превозното средство се връща с група. Практически и в двата случая в една от посоките превозното средство се движи празно. От това не следва, че наредбата вменява в задължение на превозвача да се движи без пътници, т. е. “на празен ход” по израза на жалбоподателя. Обжалваната разпоредба очертава трите основни възможности, които могат да възникнат при извър- шването на случаен превоз. Доводите на жалбоподателя за незаконосъобразност на § 1, т. 5 от Наредба № 33 от 1999 г. са неоснователни.

Жалбоподателят оспорва законосъобразността на т. 4 от приложение № 13 към чл. 68, т. 1 от Наредба № 33 от 1999 г. С изменението от 11 ноември 2002 г. (ДВ, бр.108 от 2002 г.) приложение № 13 е станало приложение № 12 към чл. 68, т. 1 от наредбата. Според т. 4 от приложението към чл. 68, т. 1 преди започване на превоза се записват имената на всички пътници в пътния лист. В жалбата не са изложени конкретни съображения за противоречие на оспорения текст с материалния закон. Неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че атакуваната разпоредба въвежда условия, водещи до неравнопоставеност на лицата, лицензирани да осъществяват дейност по ЗАПр. Предвиденото с наредбата изискване да се записват имената на пътниците в пътния лист се отнася до всички лицензирани превозвачи, които извършват случаен превоз. Това изискване произтича от спецификата на случайните превози. Съгласно § 1, т. 24 ЗАПр при случайните автомобилни превози се извършва превоз на предварително определена група пътници. Предварителното определяне на състава на групата налага да се идентифицират отделните участници в нея. Това се постига именно със записването на имената на пътниците в пътния лист. В този смисъл не е налице твърдяното несъответствие с принципите и целите на ЗАПр.

Относно изтъкнатите от жалбоподателя доводи за противоречие на разпоредбите на изречения 2 и 3 на чл. 68, т. 1 от Наредба № 33 от 1999 г. с чл. 23 ЗАПр и за несъответствието им с целта на закона, съдът намира в тази част жалбата за основателна.

Предпоставките за извършване на случайни превози са уредени в раздел II на глава трета от ЗАПр. Според чл. 23 ЗАПр специализирани и случайни автобусни превози се извършват от лицензирани превозвачи по договорени с клиента условия и цени. С допълненията в чл. 68, т. 1, изречения 2 и 3 от Наредба № 33 от 1999 г. са въведени специфични условия за извършването на случайни превози, каквито не са предвидени по отношение регламентацията на специализираните превози. Наредбата задължава превозвачите, извършващи случайни превози, да заверяват предварително пътните листове при съответния РОДАИ (регионален отдел на Държавна автомобилна инспекция) или по изключение в населени места, в които няма РОДАИ— от съответната общинска администрация, като в случаите на извършени заверки от общинската администрация до края на работния ден тя уведомява най-близкия РОДАИ. Така с допълненията в наредбата се създава специален режим за извършването на случайните превози, с което се поставят в неравнопоставено положение превозвачите, които извършват случайни превози, от една страна, и тези, които извършват специализирани превози, от друга страна. Законът за автомобилните превози урежда вътрешните и международните автомобилни превози на пътници и товари, като гарантира рав- нопоставеност на превозвачите в съответствие с особеностите на различните видове автомобилни превози. Въпреки спецификата на случайните превози, въвеждането на особени изисквания за заверяване на пътните листове с подзаконов нормативен акт е неоправдано и не съответства на целта на закона.

Съгласно чл. 6, ал. 1 ЗАПр обществен превоз на пътници може да се извършва от превозвач, който притежава лицензия и други документи, които се изискват от този закон. Случайните автобусни превози са вид обществени превози на пътници. Разпоредбата на чл. 23 ЗАПр регламентира следните предпоставки за извършването на случайни автобусни превози: превозвачът трябва да притежава предвидена в закона лицензия и превозът следва да се извършва на базата на условия и цени, договорени с клиента. Раздел I на глава пета от закона урежда особени правила при договорите за превоз на пътници. В чл. 36, ал. 1 ЗАПр е предвидено задължение на превозвача при случаен превоз на пътници да издава фактура, съставена не по-късно от посочения час на тръгване в пътния лист на превозното средство. В закона обаче не е предвидено като необходимо условие за извършването на случаен превоз на пътници да се изисква заверяване на пътния лист от РОДАИ, нито да се представят други документи по смисъла на чл. 6, ал. 1 ЗАПр. Съобразно с чл. 15, ал. 1 от Закона за нормативните актове нормативният акт трябва да съответства на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен. Незаконосъобразно е с подзаконов нормативен акт да се разширява обхватът на задължителните условия, предвидени със закон, за осъществяването на нормативно регламентирани дейности.

С оглед изложените съображения съдът намира оспорените разпоредби на изречения 2 и 3 на чл. 68, т. 1 от Наредба № 33 от 1999 г. за незаконосъобразни, поради което на основание чл. 12, т. 4 и 5 ЗВАС същите следва да бъдат отменени.

Водим от горното и на основание чл. 42, ал. 1 ЗАП във връзка с чл. 11 ЗВАС, Върховният административен съд—петчленен състав,

РЕШИ : Отменя като незаконосъобразни изречения 2 и 3 на чл. 68, т. 1 от Наредба № 33 от 1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на Република България (обн., ДВ, бр. 101 от 1999 г., в сила от 23.XI.1999 г.; изм. и доп., бр. 50 от 2000 г.; изм., бр. 95 от 2000 г.; изм. и доп., бр. 36 от 2001 г.; изм. с Решение № 219 от 10.I.2002 г. на ВАС на РБ—бр. 8 от 2002 г., в сила от 22.I.2002 г.; изм. и доп., бр. 40 и 108 от 2002 г.).

Отхвърля жалбата на Арсен Димитров Заимов срещу § 1, т. 5 и срещу т. 4 от приложението към чл. 68, т. 1 от същата наредба.

Решението не подлежи на обжалване и в отменителната част влиза в сила от деня на обнародването му в “Държавен вестник”.

Председател: Владислав Славов