Решение № 5 от 26 септември 2002 г. по конституционно дело № 5 от 2002 г.

РЕШЕНИЕ № 5 от 26 септември 2002 г. по конституционно дело № 5 от 2002 г.

Конституционният съд в състав: председател—Христо Данов, и членове: Димитър Гочев, Тодор Тодоров, Неделчо Беронов, Стефанка Стоянова, Маргарита Златарева, Васил Гоцев, Людмил Нейков, Румен Янков, Живан Белчев, Пенка Томчева, при участието на секретар-протоколиста Милка Бонева разгледа в закрито заседание на 26 септември 2002 г. конституционно дело № 5 от 2002 г., докладвано от съдията Пенка Томчева.

Делото е образувано по искане на състав от Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение (ВКС, IV г.о.), за обявяване противоконституционността на § 6а от преходните и заключителните разпоредби на Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия (ЗППДОбП) (обн., ДВ бр. 38 от 1992 г.; изм., бр. 51 от 1994 г., бр. 45, 57 и 109 от 1995 г., бр. 42, 45, 68 и 85 от 1996 г.; попр., бр. 86 от 1996 г.; изм., бр. 55, 61, 89, 98 и 122 от 1997 г., бр. 39 от 1998 г.; попр., бр. 41 от 1998 г.; изм., бр. 70 от 1998 г., бр. 12 от 1999 г.; бр. 47 от 1999 г.—Решение № 8 на Конституционния съд от 1999 г.; изм., бр. 56, 84 и 96 от 1999 г., бр. 20, 99 и 108 от 2000 г., бр. 42 от 2001 г.). Съображения- та са, че при съдебното прилагане на посочената разпоредба по гр. д. № 76/2001 по описа на ВКС, IV г.о., съдебният състав констатирал, че оспорената разпоредба поставяла в по-благоприятно положение приватизиращото се или приватизирано предприятие, притежавано от субект с властнически правомощия, от останалите правни и стопански субекти, с което се нарушавал чл. 19, ал. 2 от Конституцията. В резултат на това се засягали конституционно установените принципи за правовата държава (чл. 4, ал. 1) и за неприкосновеността на частната собственост (чл. 17, ал. 3 и 5). Оспорената разпоредба водела до противоконституционно принудително отчуждаване на частна собственост.

В съответствие с чл. 150, ал. 2 от Конституцията съдебният състав е спрял разглеждането на посоченото дело и на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията е внесъл въпроса в Конституционния съд на 7 март 2002 г.

Междувременно на 13 март 2002 г. е приет от ХХХIХ Народно събрание нов Закон за приватизация и следприватизационен контрол (ЗПСК) (ДВ, бр. 28 от 2002 г., в сила от 23 март 2002 г.). С § 12 от преходните и заключителните разпоредби на посочения нов закон е отменен изцяло предхождащият го ЗППДОбП, за чиято оспорена разпоредба на § 6а е бил вече сезиран Конституционният съд. Едновременно с това с § 17, ал. 6 от ПЗР на новия закон за случаите на сключени приватизационни договори към датата на влизането му в сила е предвидено за вземанията на частноправни и публичноправни кредитори към приватизираното предприятие да се прилага разпоредбата на § 6а от ПЗР на отменения ЗППДОбП във връзка с чл. 142 от Данъчния процесуален кодекс.

Поради посочените законодателни промени с определение № 55 от 30 май 2002 г. и писмо 76/2001 г. от същата дата вносителят е уведомил Конституционния съд, че поддържа искането както за § 6а от ПЗР на ЗППДОбП, така и за § 17, ал. 6 от ПЗР на новия ЗПСК.

С определение от 11 юни 2002 г. Конституционният съд е допуснал за разглеждане по същество първоначалното (за § 6а) и допълнено (за § 17, ал. 6) искане, така както се поддържа от вносителите, и е конституирал страни по делото.

Становищата на заинтересуваните страни са, както следва:

Народното събрание не изразява определено становище по искането. Министерският съвет, министърът на правосъдието, Върховният административен съд, Българската търговско-промишлена палата, Българската стопанска камара обосновават тезата, че искането е неоснователно. В обобщен вид се поддържа, че с оспорената разпоредба е постигнат баланс между интересите на кредиторите и инвеститорите, като с оглед на останалите разпоредби на закона заявените по реда на § 6а вземания могат да бъдат включени в икономическия и правен анализ на приватизиращото се предприятие, именно с цел да бъде осигурено удовлетворяването им.

В противоположен смисъл е становището на Висшия адвокатски съвет, според което разпоредбата на § 6а лишавала от права конкретни правни субекти “без да им осигури адекватна защита при пропускане на съответните срокове”. Налице била “недопустима процесуална привилегия и същевременно неблагоприятни материални последици, съставляващи лишаване от субективни права на кредиторите”. Изискването за срочно уведомяване на орган, който стои извън облигационната връзка на кредиторите и длъжниците, представлявало “нарушение на принципите и нормите на Конституцията и на установения в продължение на хилядолетия правов ред”.

Конституционният съд, като обсъди искането в съпоставка с конституционните разпоредби и становищата на страните, приема следното:

I. По обхвата на проверката за противоконституционност

Поддържаното искане за текстовете от двата закона и приложения законодателен подход на отмяна на целия предходен закон, а едновременно с това на “възкресяване” на част от него в новия закон чрез изрично препращане към конкретна разпоредба от вече отменения закон налага Конституционният съд да се произнесе така, както се поддържа: за противоконституционност на първоначално оспорената разпоредба на § 6а от ПЗР на ЗППДОбП (отменен) и на разпоредбата на § 17, ал. 6 от ПЗР на действащия ЗПСК (в която същата е инкорпорирана). Доколкото оспорената допълнително разпоредба на § 17, ал. 6 от новия приватизационен закон, извън препратката към § 6а съдържа и нови положения, те не променят предназначението и същността на § 6а. Допълнително оспорената разпоредба на § 17, ал. 6 от ПЗР на новия закон е с по-ограничено приложно поле— отнася се до приватизационни договори, които са били сключени до влизане в сила на новия закон, и е във връзка с чл.142 от Данъчния процесуален кодекс. Фактически се касае до оспорване на едно-единствено законодателно решение, формулирано в § 6а от ПЗР на ЗППДОбП, което се съдържа в двата закона—отменен и действащ, неразривно обвързани поради възприетия законодателен подход.

Предвид на това проверката за нарушение на Конституцията обхваща текста на § 6а от ПЗР на отменения закон. Той е определящ и за § 17, ал. 6 от действащия закон, който от своя страна е приложим само за сключени приватизационни договори при действието на отменения приватизационен закон.

II. По съществото на искането 1. От съдържанието на оспорената разпоредба се разбира, че за да не изгубят възможност за предявяване на иск за свои вземания от прива- тизиращи се, съответно вече приватизирани (§ 17, ал. 6) предприятия, частноправните и публичноправните кредитори е следвало в посочените в § 6а шестмесечен срок и ред да ги заявят писмено пред съответния орган по чл. 3, ал. 1 ЗППДОбП, комуто законът с чл. 3, ал. 4 ЗППДОбП възлагал да подготви и сключи приватизационните сделки. Оспорената разпоредба съдържа: а) изискване за определено действие от кредиторите на предприятия, обявени за приватизация чрез съответна публикация в “Държавен вестник”; б) 6-месечен срок за извършване на действието; и в) последиците от незаявяването.

Формулираното в § 6а и пренесено в § 17, ал. 6 от действащия закон правило, приложимо и след 23 март 2002 г., когато влиза в сила новият закон само по отношение на сключени приватизационни договори по време действието на отменения ЗППДОбП, не съдържа белези на противоконституционност.

2. Уредбата е предназначена за провеждането на основополагаща икономическа реформа—раздържавяване (назовавано в закона— приватизация). Самата приватизация, осъществявана в изпълнение на политическо решение, е в съзвучие с конституционните норми на чл. 17, ал. 4, съгласно които режимът на обектите на държавната и общинската собственост се определя със закон, и на чл. 19, ал. 1, който постановява икономиката на Република България да се основава на свободната стопанска инициатива. Посветен на приватизацията закон—ЗППДОбП (отм.) и ЗПСК, урежда подробно въпросите, свързани с раздържавяването. Оспорената разпоредба обхваща част от тези въпроси и е предназначена да уреди определени правоотношения, възникнали преди откриването на приватизационната процедура, които имат важно значение за три групи правни и стопански субекти—за обявеното за приватизация предприятие, за неговите кредитори и за кандидат-купувачите на предприятието.

3. Със съдържащото се в § 6а изискване, адресирано до кредиторите на обявени за приватизиране държавни и общински предприятия, те не са лишени от права—право на иск, право на собственост, а са насочени в определен срок да предприемат едно формално действие, именно за да си гарантират тези права върху техни вземания от посочената категория длъжници. С разпоредбата не се злепоставят, нито се облагодетелстват интересите на когото и да е. Оспорваният режим за тези вземания, създаден с § 6а, е производен от целите на приватизацията, която не се оспорва и не може да продължава безкрайно.

4. При срочно изпълнение на законовото предписание се постигат няколко ефекта: кредиторът уведомява за вземането си, с което си гарантира възможност в бъдеще да го търси по съдебен ред (за да го получи и от новия собст- веник на приватизираното предприятие, респ. сам той да кандидатства за покупката по реда на чл. 29, ал. 2 ЗППДОбП). Органите по приватизацията (по чл. 3, ал. 1), а чрез тях и кандидат-купувачите получават дължимата им информация за действителното финансово-икономическо състояние на обявеното за приватизиране предприятие. Тази информация е от важно значение за определяне на реална приватизационна цена. Окончателният резултат е възможност за сключването на оптимална за страните, а поради това и стабилна приватизационна сделка, като успоредно с това са гарантирани и правата на третите спрямо приватизационното правоотношение лица, каквито са кредиторите на приватизираното предприятие.

5. При бездействие кредиторът “губи правото си на иск за тези вземания”. Посоченото процесуално ограничение е юридически стимул за оперативно поведение. Изгубването на правото на иск ще е резултат от пасивното поведение на кредитора по запазване на собствеността си и правните механизми за нейната защита, а не защото разпоредбата му отнема посочените права. Оспорената разпоредба не води до противоречащо на чл. 17, ал. 5 от Конституцията принудително отчуждаване на собствеността на кредиторовите вземания. Тя гарантира и защитава правото на собственост върху посочената категория вземания, така както задължава чл. 17, ал. 1 от Конституцията.

6. Многообразието и спецификата на различните стопански сфери предпоставя потребност от различни правни режими за ефикасно осъществяване на съответстващите им различни дейности. Процесът на приватизацията като юридическа основа за създаването на нови, качествено различни стопански субекти се характеризира с определена специфика, която по необходимост изисква прилагането на гъвкав нормативен подход за постигане целите на приватизацията—бързина, стабилност на сделките и ефективност от дейността на новосъздадените стопански единици. Поради такава необходимост при определени условия някои конституционни норми допускат нюансирано законодателно решение. Така конституционното правило на чл. 19, ал. 2, според което законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, не е абсолютно. То има предвид еднакви правни условия за всички стопански и правни субекти, осъществяващи еднакви или сходни дейности в определена сфера, но не непременно еднаквост между всичките многообразни стопански сфери. Съображения за целесъобразност, както и наличието на потребност от постигането на обществено приоритетни и значими цели, каквито са целите на приватизацията, допускат различия в законодателните решения, без това да противоречи на конституционния принцип по чл. 19, ал. 2. В подобен смисъл са и други решения на Конституционния съд, като например Решение № 9 от

1999

г. по к.д. № 8 от 1999 г. (ДВ, бр. 57 от 1999 г.), Решение № 30 от 1998 г. по к.д. № 23 от 1998 г. (ДВ, бр. 137 от 1998 г.). В области извън стопанската, не по-малко значими от нея, законодателната практика прилага подобни на оспорената разпоредба решения—чл. 267 ГПК, чл. 227, ал. 3 ЗЗД, чл. 57, ал. 4 НПК и др.

7. Въведеното с оспорената разпоредба изискване кредиторовото вземане да се заяви пред съответния орган по чл. 3 ЗППДОбП, т.е. пред орган “чужд на правоотношението, от което е възникнало”, не противоречи на конституционни норми. Това изискване е породено от спецификата на приватизационния процес. Органите по чл. 3 ЗППДОбП не са произволни, а законово определени. На тях е възложено да приемат решения за приватизиране на държавни и общински предприятия (чл. 3, ал. 1 ЗППДОбП), управителните органи на държавните предприятия на тези органи “са длъжни да им представят документите и информацията, необходими за извършване на приватизационната сделка” (чл. 4а). Поради това и оспореното изискване за уведомяването на тези органи с нищо не злепоставя интересите на кредиторите. Обратно, с това изискване, дължимо на външен на облигационното отношение орган, но изрично посочен от закона да извърши приватизацията, кредиторите са своеобразно гарантирани за вземанията си.

8. Не е противоконституционно законодателното решение по отношение на визирания в § 6а срок. Според съдебния състав в практиката и теорията съществувал спор относно правната характеристика на срока, но независимо от това със законовото му въвеждане се засягали “всички вземания с адресат приватизираното предприятие, независимо от основанието, вида и размера”.

Въпросът за правната характеристика на срока е неотносим към въпроса за конституционосъобразността на оспорената разпоредба. При необходимост този въпрос може да бъде решен по реда на тълкуването от Общото събрание на гражданската колегия на ВКС.

Твърдението, че с това се засягали всички вземания с адресат приватизираното предприятие, е неточно. С изменението на разпоредбата (ДВ, бр. 20 от 2000 г.) от тази категория са изключени вземанията за трудово възнаграждение. Разнообразието по отношение вида, размера и основанието на вземанията, които подлежат на писмено обявяване съгласно изискването на § 6а, не обосновава, а опровергава тезата за противоконституционност. Очевидно е, че правните условия за всички кредитори на обявеното за приватизация предприятие са еднакви, без оглед на вида, размера и основанието на вземанията им.

9. Разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от Конституцията, според която частната собственост е неприкосновена, съдържа забрана за разпореждане с нея без или въпреки несъгласието на собственика. Правилото на § 6а не пренебрегва волята на кредитора на приватизиращото се, респ. прива- тизирано предприятие по отношение собствените му вземания. Дадена е възможност да се упражни правото в определен срок. Без значение е продължителността на срока, защото конституционни изисквания по отношение на сроковете не съществуват. Многообразието им в правото— давностни, преклузивни, срокове за упражняване на процесуални права, срокове за ограничаване на определени лични права в наказателното право и др., и зависимостта им от многообразието и развитието на съответните общствени отношения, за които те са предназначени, обуславя различията в тяхната продължителност.

10. Конституционният принцип за правовата държава по чл. 4, ал. 1 означава наличието на ред, правила при упражняването на властта. Държавата е правова, когато се управлява според Конституцията и законите. Законите от своя страна следва да са ясни, точни и непротиворечиви на Конституцията.

Оспореният § 6а, както вече е отбелязано, не противоречи на чл. 17, ал. 3и5и на чл. 19, ал. 2 от Конституцията. Разпоредбата урежда определени правоотношения, които поради провежданата приватизация се нуждаят от допълнително регламентиране именно за да се спази посоченият принцип. Създадено е законово правило за решаване на наложени от живота потребности, които засягат всички правни субекти от сферата на приватизацията, непосредствено или косвено свързани с нея. Поради това разпоредбата на § 6а не противоречи и на чл. 4, ал. 1 от Конституцията.

Справката с протоколите от пленарните заседания сочи, че оспорената разпоредба на 14 май 1996 г. е приета при спазване изискванията на чл. 81 и 88 от Конституцията.

В заключение изводът, който се налага, е, че с оспорената разпоредба на § 6а от ПЗР на ЗППДОбП (отменен) и включена в разпоредбата на § 17, ал. 6 от действащия ЗПСК не са нарушени посочените от вносителите или други конституционни норми.

По изложените съображения съгласно чл. 22, ал. 1 ЗКС искането, основано на разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията, следва да се отхвърли, поради което Конституционният съд

РЕШИ : Отхвърля искането на съдебен състав от Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, за обявяване противоконституционност на § 6а от преходните и заключителните разпоредби на Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия (обн., ДВ бр. 38 от 1992 г.; посл. изм., бр. 42 от 2001 г.; отменен) и на § 17, ал. 6 от преходните и заключителните разпоредби на действащия Закон за приватизация и следприватизационен контрол (ДВ, бр. 28 от 2002 г.).

Съдията Христо Данов е подписал решението с особено мнение.

Председател: Христо Данов

Особено мнение на конституционния съдия по к.д. № 5 от 2002 г.

Христо Данов Смятам, че постановеното днес решение по к.д. № 5 от 2002 г. е неправилно по следните съображения:

1. Срокът, предвиден в разпоредбата на § 6а от ПЗР на ЗППДОбП, е преклузивен, а не давностен. Следователно с неспазването му по силата на действието на самия закон той се погасява и престава да съществува. В това отношение ми се струва, че поддържаната теза, че се касае до давностен срок, е неоснователна. Давността не се прилага служебно и поради това обявяването на погасяване на вземанията на кредиторите става именно по силата на самия закон, а не по инициативата на длъжника.

2. Вземанията представляват част от правото на собственост по смисъла на чл. 17, ал. 3 от Конституцията и в тази насока са изричните мотиви на Решение № 2 от 2000 г. (ДВ, бр. 29 от 2000 г.), мотивите на което споделям. В тази насока е и статията на д-р ю.н. Павел Стефанов (Понятието “собственост” според Конституцията, бр. 6 от 2001 г., сп. “Съвременно право”). Това е основно право, което не може да бъде нарушавано.

3. По силата на разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията законът трябва да създава еднакви правни условия за стопанска дейност на всички граждани и юридически лица. С Решение № 19 от 1993 г. (ДВ, бр. 4 от 1994 г.) Конституционният съд е приел дословно следното: “по силата на чл. 86 от Конституцията Народното събрание има право да приема закони по всякакви въпроси, без да са предвидени каквито и да било условия или изисквания по техния предмет и съдържание, стига да не са в противоречие с общите принципи и правила на Конституцията”.

В мотивите и т.2 на диспозитива на решението си Конституционният съд изрично е приел, че “при упражняването на частната собственост всички правни субекти са равнопоставени”. Смятам това решение за основно за решаване на този казус сега и не виждам защо следва да се отстъпва от него. При това разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията е основно право в устройството на правовата държава, което именно по силата на това решение ограничава възможностите на Народното събрание да създава закони, които му противоречат. Стопанската целесъобразност, която очевидно е водила законодателя при създаването на тази норма, не може да бъде основание за неспазване на основните изисквания на Конституцията.

Това основно право не може да бъде дерогирано със закон и да се създават неравноправни отношения между отделните стопански субекти в страната ни. В случая се погасяват по силата на закон вземания, представляващи част от собствеността на даден субект, което е равно- стойно на тяхното отнемане по принудителен ред, без надлежно компенсиране—чл. 17, ал. 5 от Конституцията. При това операцията се извършва от вече създадена неравноправност на стопанските субекти.

С оглед на казаното по-горе намирам, че нормата на § 6а от ПЗР на ЗППДОбП е в несъответствие с Конституцията и посочените погоре нейни разпоредби, поради което постановеното решение по това дело е неправилно и следваше искането да бъде уважено.

Съдия: Хр. Данов