Определение № 6 от 28 май 2002 г. по конституционно дело № 8 от 2002 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 6 от 28 май 2002 г. по конституционно дело № 8 от 2002 г.

Конституционният съд в състав: председател—Христо Данов, и членове: Георги Марков, Димитър Гочев, Тодор Тодоров, Неделчо Беронов, Стефанка Стоянова, Маргарита Златарева, Васил Гоцев, Людмил Нейков, Румен Янков, Живан Белчев, Пенка Томчева, при участието на секретар-протоколиста Силвия Василева разгледа в закрито заседание на 28 май 2002 г. конституционно дело № 8 от 2002 г., докладвано от съдията Тодор Тодоров.

Делото е образувано на 25 април 2002 г. по искане на 50 народни представители от ХХХIХ Народно събрание. В искането се поддържа, че “редица клаузи” на договора “Мерки в помощ на реформата в българската митническа администрация” с дата 29 ноември 2001 г., сключен между Министерството на финансите на Република България и The Crown Agents for Oversea Governments & Administrations Limited, Великобритания, не съответстват на Конституцията.

Подателите на искането не оспорват конституционността на договора в неговата цялост, а само отделни негови разпоредби и по-точно:

Т.1.3—приложимо към договора право; Т.2.1—влизане в сила на договора; Т.2.6.5—плащания; Т.2.7.5—плащане при прекратяване на договора;

Т.3.1.2—законодателство, приложимо към услугите;

Т.3.3в—отговорност на Краун Ейджънтс; Т.5.1.1с—съдействие и привилегии; Т.5.1.2с—съдействие и привилегии; Т.5.1.2е—съдействие и привилегии; Т.6—плащания в полза на Краун Ейджънтс; Т.8.2.1—избор на арбитри; Приложение В към договора. В искането си подателите обосновават компетентността на Конституционния съд с чл. 149, ал. 1, т. 4 от Конституцията. Според тази разпоредба Конституционният съд се произнася “за съответствието на сключените от Република България международни договори с Конституцията преди ратификацията им ...”.

Към договора вносителите са приложили становище на Прокуратурата на Република България, изготвено от прокурор при Върховна касационна прокуратура.

За да се произнесе по допустимостта на искането, Конституционният съд взе предвид следното:

1. Съдът е длъжен да прецени на първо място дали и доколко е компетентен да се произнесе по оспорения пред него акт. Това се отнася както за актовете, упоменати в чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията (закони, други актове на Народното събрание, актове на президента), така и за актовете по чл. 149, ал. 1, т. 4 от Кон- ституцията (международни договори и закони). За да установи своята материална компетентност, съдът винаги проверява дали оспореният акт е от кръга на контролираните от него актове. Тази необходима проверка задължително обхваща една prima facie материалноправна квалификация на оспорения акт—при проверката на искането по чл. 149, ал. 1, т. 4 от Конституцията съдът трябва да се увери, че оспореният акт е международен договор или закон.

2. Конституционният съд на Република България както всеки друг съд не е обвързан от искането относно правната квалификация на оспорения акт; по това дело вносителите инцидентно квалифицират оспорения акт като “квазиконсултантски договор”. Независимо от това никъде в искането не се подлага на съмнение очевидният факт, че този договор е частноправна сделка по своя характер. Категорично в този смисъл е и приложеното от вносителите на искането становище на Върховна касационна прокуратура (с. 3, 9)—“Договорът е определено с търговски характер, а не представлява международен договор от публичноправен характер”.

3. Съдът установява, че представеният пред него договор, предмет на делото, е сключен между Министерството на финансите на Република България, от една страна, и The Crown Agents for Oversea Governments & Administrations Limited, Великобритания, от друга страна. Двете страни сключват договора като равнопоставени субекти. Няма съмнения относно статуса на английската страна по договора като субект на частното право. Същевременно в самия договор равнопоставеността на страните е изрично упомената—“Нищо от съдържащото се в настоящия договор не може да се тълкува като пораждащо взаимоотношения на висшестоящ и низшестоящ ...”—т. 1.2 от договора. В двустранното договорно отношение българската страна не се конституира като субект на власт (публичноправен субект), а като равнопоставена на насрещния частноправен субект страна.

Съдът обръща внимание на факта, че чуждестранното лице—страна по договора, очевидно не е субект на международното право. Това обстоятелство автоматично изключва този договор от кръга на международните договори по смисъла на чл. 149, ал. 1, т. 4 от Конституцията.

4. На второ място, с оглед на правната квалификация на договора, очевидна е приложимостта на международното частно право към него. Този договор не е подчинен на правилата на международното право. По своята природа този договор е гражданскоправна сделка с международен елемент. Както изрично се посочва в самия договор (т. 1.3, озаглавена “Приложимо към договора право”), “Настоящият договор, неговото значение и тълкуване и взаимоотношенията между страните се уреждат съгласно законите на Англия”. Двете страни са упражнили правото си на избор на приложимо право—основен принцип на международното частно право, произтичащ от пообщия конституционен принцип на свобода на договаряне (чл. 19, ал. 1 от Конституцията).

5. Конституционният съд на Република България се е произнесъл по сходен случай с определение № 4 от 16 април 2002 г. по к. д. № 6 от 2002 г. (ДВ., бр. 40 от 2002 г.). Както в цитираното определение, така и сега посочените характеристики на договора са достатъчни, за да се приеме, че той е от категорията на договорите, които не са “сключени между държави” и не са “регулирани от международното право”. Такъв тип договори са частноправни сделки по своя характер и “са извън приложното поле на чл. 5, ал. 4 от Конституцията. В този смисъл те са извън кръга и на контролираните от Конституционния съд договори по чл. 149, ал. 1, т. 4 от Конституцията. Те не са и не могат да бъдат инкорпорирани във вътрешното право на Република България, дори да бъдат обнародвани след ратификацията им. Както е добре известно, вътрешното право е система от правни норми, а процесните договори са само сделки. Техните клаузи не са правни норми и не могат да бъдат част от вътрешното право”.

6. Казаното в определение № 4 от 2002 г. се отнася напълно и за договора, предмет на това дело. Дори да се допусне, че този договор подлежи на ратификация и бъде ратифициран, това не променя качеството му на частноправна сделка. Неговите клаузи не стават част от “вътрешното право на страната” по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията. Тези клаузи обвързват само страните по договора и тяхната действителност и правно действие се преценяват според избраното приложимо право—“законите на Англия”. По това право се преценява законосъобразността на договора. Предикатът на правосъдния силогизъм при тази преценка не е в Конституцията, а в законови норми на английското право, към които се подвежда частноправният договор. Компетентността за такава преценка е предоставена на гражданските съдилища и/или арбитраж.

7. Друго е положението, когато се преценява конституционосъобразността на международен договор (сключен между субекти на международното право и регулиран от нормите на международното публично право). Когато съдът преценява по чл. 149, ал. 1, т. 4 дали такъв договор съответства на Конституцията, предикатът в правосъдния силогизъм винаги е в конституционна норма; съдът не е овластен да проверява законосъобразността на оспорения акт.

8. Съдът отново подчертава основното, съществено различие между международните договори, сключени от Република България с други субекти на международното право и регулирани от международното публично право и международните сделки с гражданскоправен, частен характер, сключени от Република България с чуждестранни физически и/или юридически лица и регулирани от международното частно право. По своето съдържание последните са гражданскоправни сделки с международен елемент. Всяка държава е конституционно оправомощена да регулира такива сделки със законови норми на международното частно право—чл. 4, ал. 1 и чл. 84, т. 1 от Конституци- ята. Действителността на тези договори, както и на отделните договорни клаузи се преценява от компетентните граждански съдилища или арбитраж с оглед на тези норми. На съда не е известна съвременна правова държава, в която е възприето друго разрешение на проблема.

9. Такава е законодателната, съдебната и арбитражната практика и на българската държава през последния век. Държавата създава суверенно законови норми на международното частно право, но тя същевременно притежава гражданска правосубектност и по своя собствена воля и в съответствие с основен принцип на правовата държава (tu patere legem quam fecisti) подчинява на тези норми сключените от нея гражданскоправни сделки с международен елемент. Според сега действащото българско международно частно право при сключването на такива международни сделки българската държава е свободна да ги подчини на избрано от самата нея чуждо право (виж например чл. 605, ал. 1 от Търговския закон), независимо от мястото на изпълнение на сделката. Тя е свободна и да уговори подведомственост на евентуалните спорове на чуждестранен съд (чл. 9, ал. 3 ГПК) или арбитраж (чл. 9, ал. 1 и 2 ГПК; чл. 3 от Закона за международния търговски арбитраж). Във всички тези случаи държавата действа (както всяка друга съвременна правова държава) в изпълнение на собствените си суверенно приети от нея закони.

10. Конституционният съд на Република България обръща внимание върху обстоятелството, че в своята практика от създаването си досега никога не е приемал за разглеждане по същество по чл. 149, ал. 1, т. 4 от Конституцията гражданскоправна сделка с международен елемент, страна по която е Република България. Като такава сделка с оглед на компетентността си ratione materiae съдът квалифицира и договора с The Crown Agents for Oversea Governments & Administrations Limited. Впрочем за конституционното правосъдие е важно не как се нарича сделката (международен договор, международен контракт или с друго наименование), а нейната правна природа, характерът на отношенията, които тя урежда. От съдържателна точка за съда няма съмнение, че процесният договор не е междудържавен договор и не се регулира от международното право.

Без правно значение е обстоятелството, че предметът на сделката “се отнася за дейността на българските митници”; по същия начин сделка за доставка на високотехнологична военна техника—танкове, радари, противовъздушни ракети, закупени със средства от държавния бюджет— се отнася до “сигурността и независимостта на страната”, чл. 9 от Конституцията, но това не променя качеството є на частноправна сделка.

11. Всички дела на съда по чл. 149, ал. 1, т. 4 от Конституцията за съответствие на международен договор с Конституцията, по които искането е допуснато за разглеждане, по същество се отнасят до междудържавни договори, които са предмет на регулиране от международното публично право. Това са делото за многостран- ната междудържавна Рамкова конвенция за защита на националните малцинства (решение № 2 от 18 февруари по к. д. № 15 от 1997 г.—ДВ, бр. 22 от 1998 г.) и делото за междудържавната Спогодба и Протокола за сътрудничество в областта на енергетиката и инфраструктурата между правителството на Република България и правителството на Република Турция (решение № 9 от 16 юни 1999 г. по к. д. № 8 от 1999 г.— ДВ, бр. 57 от 1999 г.). Междудържавен е и договорът между Република България и Руската федерация, по който съдът е отклонил искането.

12. Конституционният съд на Република България досега е сезиран само веднъж с искане за установяване на несъответствие с Конституцията на закон за ратификация на гражданскоправна сделка с международен елемент, страна по която е Република България (к. д. № 6 от 2002 г.— ДВ, бр. 40 от 2002 г). По съображения, изложени подробно в цитираното определение, част от които са възпроизведени и в това определение, съдът е отклонил искането. Съдът не намира причини да променя практиката си по тук разглежданото, второ по ред подобно искане.

13. Що се отнася до приложеното становище на Прокуратурата на Република България за нарушения на посочени там закони, съдът напомня, че контролът върху спазването и правилното прилагане на законите е конституционно установена компетентност на други органи (прокуратура и съд). Тези органи са компетентни да преценят дали и доколко при сключване на договора отделни органи (лица) са превишили своите правомощия и/или са нарушили императивни норми на българското законодателство, както и да потърсят съответната отговорност за това.

Конституционният съд намира за необходимо да напомни, че съществуват конституционни механизми за контрол върху действията и актовете на изпълнителната власт, включително върху сключените от нея гражданскоправни сделки. Този контрол се осъществява, на първо място, от законодателната власт чрез приемането (изменянето) на законите, приложими към тези сделки. Парламентът определя “правилата на играта”. На второ място, ефективен контрол върху актовете на изпълнителната власт следва да осъществяват органите на съдебната власт. Това е контрол върху спазването и прилагането на действащите закони. В рамките на този контрол се реализира правната отговорност на органите на изпълнителната власт. На трето място, остават открити възможностите за парламентарен контрол и инвокиране на политическа отговорност. Конституцията на Република България не предоставя на Конституционния съд правото да контролира актове на изпълнителната власт и по-специално сключвани от нея гражданскоправни сделки.

Въз основа на изложеното Конституционният съд приема, че не са налице условия за разглеждане на искането по същество. Поради това на основание чл. 19 от Закона за Конституционен съд съдът

ОПРЕДЕЛИ : Отклонява искането на 50 народни представители от ХХХIХ Народно събрание за установяване на противоконституционност на следните разпоредби от договора “Мерки в помощ на реформата в българската митническа администрация” с дата 29 ноември 2001 г., сключен между Министерството на финансите на Република България и The Crown Agents for Oversea Governments & Administrations Limited, Великобритания: т. 1.3; 2.1; 2.6.5; 2.7.5; 3.1.2; 3.3в; 5.1.1с; 5.1.2с; 5.1.2е; 6; 8.2.1; Приложение В към договора. Прекратява производството по к. д. № 8 от 2002 г. Да се върне искането на вносителите заедно с препис от това определение.

Определението е подписано с особено мнение от съдиите Неделчо Беронов и Васил Гоцев.

Председател: Христо Данов

ОСОБЕНИ МНЕНИЯ на конституционни съдии по определение № 6 от 28 май 2002 по к.д. № 8 от 2002 г.

Неделчо Беронов Подписах с особено мнение определението, с което се отклонява искането на група народни представители и се прекратява производството по к. д. № 8 от 2002 г. Считам, че искането следва да бъде допуснато за разглеждане по същество. Съображенията ми са следните:

Обсъждането на правната квалификация на договора, сключен на 29 ноември 2001 г. между Министерството на финансите на Република България и Краун Ейджънтс, Великобритания, с оглед материалната компетентност на Конституционния съд не е съобразено с чл. 2, ал. 2 от Закона за международните договори на Република България (ЗМДРБ) (ДВ, бр. 97 от 2001 г.). Според този текст разпоредбите на посочения закон се прилагат и към договорите на Република България с чуждестранни лица, в които тя участва като публичноправен субект, когато тези договори подлежат на ратифициране от Народното събрание съгласно чл. 85, ал. 1 от Конституцията на Република България. Законът за международните договори допуска единият от субектите да не е държава или международна организация, но изисква нашата държава да участва като публичноправен субект и договорът да подлежи на ратификация. Така законът има предвид посочени в Конституцията хипотези като например сключване на външен държавен заем с кредитори чуждестранни частни банки—чл. 85, ал. 1, т. 4 от Конституцията.

Оспореният договор отговаря на условията по чл. 2, ал. 2 ЗМДРБ. Предметът на договора е тясно свързан с митниците на държавата ни. Структурата на митническата администрация е определена със Закона за митниците (ЗМ), който в чл. 7 и 8 конкретно изброява звената на същата администрация и тяхната компетентност. От своя страна компетентността им основно е да реализират митническата политика на държавата (чл. 15 ЗМ). Следователно дей- ността на митниците по характер е публичноправна, реализира се от държавата чрез нейните органи и в изпълнение на тази дейност държавата участва като публичноправен субект.

Оспореният договор е именно за публичноправния аспект от дейността на митническата администрация, а не за частноправните отношения, в които тя участва. С приложение “В”, т. 1 от договора Министерството на финансите предоставя на Краун Ейджънтс право на инспекция и задържане на стоки и документи и всички други служебни правомощия, за извършване на митнически действия, одит и разследване (предприемани от митнически и други компетентни органи). Очевидно с договора Министерството на финансите предоставя властнически публичноправни правомощия, което може да стане само когато действа именно като притежател на такива правомощия, възложени му от вътрешното ни право.

Налице е и изискването договорът да подлежи на ратификация съгласно чл. 85, ал. 1 от Конституцията. Народното събрание ратифицира международни договори, които се отнасят до действието на закона или изискват мерки от законодателен характер за тяхното изпълнение (чл. 85, ал. 1, т. 7 от Конституцията). Разпоредбата на основния закон съдържа две алтернативни изисквания. В случая те са налице. Договорът се отнася до действието на Закона за митниците, като урежда преотстъпване на чуждестранно дружество извършване на дейности, които вътрешното ни право отрежда само за български държавни органи, в които работят български граждани (чл. 7, 8 и 10 ЗМ). Изпълнението на оспорения договор неизбежно се свързва с действието на Закона за митниците. За да може да се изпълни, договорът изисква синхронизиране със Закона за митниците, т. е. мерки от законодателен характер. Правният характер на оспорения договор следва да се определи съобразно неговото обективно съдържание, а не с оглед субективната оценка на договарящите страни.

Конституционен съдия: Н. Беронов

Васил Гоцев Подписах определението с особено мнение по следните съображения:

Иска се обявяване, че договорът не съответства на Конституцията в частта относно клаузите по т. 1.3; т. 2.1; т. 2.6.5; т. 2.7.5; т. 3.3в; т. 6; т. 8.2.1; т. 3.1.2; т. 5.1.1с; т. 5.1.2с; т. 5.1.2е; Приложение В на основание на чл. 149, ал. 1, т. 4 от Конституцията. Посоченият договор не е ратифициран и не е представен за ратификация от Народното събрание.

Възможността да се произнесе Конституционният съд по съответствието на един международен договор преди ратификацията е предвидена в чл. 149, ал. 1, т. 4 от Конституцията. За да е налице правомощието на Конституционния съд във връзка с това, е необходимо да е направено искане от компетентния по чл. 150, ал. 1 от Конституцията орган, договорът да е международен и да подлежи на ратификация.

Правото да се сезира Конституционният съд по повод съответствието на един международен договор с Конституцията преди неговата ратификация се използва преди всичко от Министерския съвет или президента, които са го сключили. Когато договорът е внесен в Народното събрание за ратификация, народните представители също така могат да сезират Конституционния съд. Няма никаква пречка обаче те да използват правомощието си по чл. 150, ал. 1 от Конституцията и ако договорът, който по принцип подлежи на ратификация, не е бил внесен в Народното събрание. Овластените в чл. 150, ал. 1 органи и лица могат винаги да сезират КС, когато той е компетентен да се произнесе съгласно чл. 149, ал. 1 от Конституцията. В случая искането е внесено от 50 народни представители, които имат право да направят това.

Не споделям виждането, изразено в определението, че сключеният договор не подлежи на ратификация, защото е само една частноправна сделка. Законът за международните договори на Република България (ДВ, бр. 97 от 2001 г.) в чл. 2, ал. 1 сочи по същество и кои договори са международни. Това са двустранните и многостранните договори, сключени в писмена форма между Република България и между други държави или международни организации. Според ал. 2 на същия член разпоредбите на закона се прилагат съответно и към договорите на Република България с чуждестранни лица, в които тя участва като публичноправен субект, когато тези договори подлежат на ратифициране от Народното събрание, съгласно чл. 85, ал. 1 от Конституцията. Параграф 1 от допълнителните разпоредби пояснява, че “чуждестранно лице” по смисъла на закона е юридическо лице със седалище извън територията на Република България и дружество, което не е юридическо лице и е регистрирано в чужбина. Краун Ейджънтс несъмнено попада в определението за чуждестранно лице.

Виенската конвенция, по която България е страна, съдържа дефиниция за международен договор, в която не се включва хипотезата на чл. 2, ал. 2 от Закона за международните договори на Република България. Приоритетът на международните договори, по които България е страна по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, обаче не изключва прилагането на чл. 2 от Закона за международните договори на Република България. Така е защото и в двете си алинеи той не дава дефиниция на международния договор, която да е различна от тази по Виенската конвенция, а само разпростира правилата на международните договори по ал. 1 и към случаите, посочени в ал. 2. Очевидно такова е било и разбирането на Министерския съвет, който в съответствие с чл. 9, ал. 2 от Закона за международните договори на Република България с протокол № 50 от 25.Х.2001 г. е взел решение, с което е упълномощил министъра на финансите да сключи договора.

За да се приеме, че договорът, предмет на разглеждане, се обхваща от чл. 2, ал. 2 от Закона за международните договори на Република България, следва да се прецени дали министърът на финансите е участвал като публичноправен субект или като страна в едно частно правно правоотношение, както се поддържа в определението на КС. Със сключения договор (в случая не вземам отношение дали има изобщо валиден договор, с оглед на това, че приложенията към основния текст, който не съдържа самите условия на договора, а само препраща към тях, не са подписани от никого, което би могло по хипотеза да доведе до подмяна) се предоставят правомощия и се уговарят органи и структури на агенция “Митници”, които по Конституция, по Закона за митниците и по Устройствения правилник на Министерството на финансите са предоставени на министъра на финансите (чл. 105, ал. 1 и чл. 108, ал. 3 от Конституцията). Като предоставя по договора държавновластнически права на фирмата, които по Конституция принадлежат на министъра на финансите, той действа в упражнение на публичната си власт. При това се предоставят права на лица, които не са български граждани, каквито съгласно чл. 10 от Закона за митниците трябва да бъдат служителите в агенция “Митници”.

Законът за митниците урежда както устройството и структурата на агенция “Митници” (чл. 7, ал. 2), така и правомощията на митническите служители (чл. 16). С договора се дава възможност за преструктуриране на администрацията и дейността на митниците, различно от уредените със Закона за митниците организация и администрация. Предвидено е и изпълнение на функции от персонала на фирмата, които по същество са функции на митнически служители.

Всичко това сочи, че участието на министъра на финансите при сключване на този договор не е изявление на гражданскоправен субект, в какъвто случай КС прие с определението си по к. д. № 6 от 2002 г., че се касае за частноправен договор, а има властнически характер, изявление, направено от субект на публичната власт. Реорганизирането на митническата администрация със създаване на нови непредвидени в Закона за митниците структури и прехвърлянето на правомощия във връзка с митническия контрол върху лица, които не са държавни служители и нямат качества, предвидени в чл. 10 от Закона за митниците, не може да стане без този, който поема задължения за това да не участва в споразумението като публичноправен субект. Изпълнението условията на договора при това може да стане само с промени в Закона за митниците, които да предвидят в структурата на агенция “Митници” и в правомощията на нейните служители структурите, посочени в договора, и функциите, възложени на персонала на английската фирма.

За да отговарят на изискванията на чл. 2, ал. 2 от Закона за международните договори, сключените от Република България договори не с друга държава или международна органи- зация, а с чуждестранни лица, когато тя е участвала като публичноправен субект, трябва да подлежат на ратификация. Изискването договорът да подлежи на ратификация е впрочем условие, което предвижда и чл. 149, ал. 1, т. 4 от Конституцията, за да подлежи договорът на контрол от КС. Кога един международен договор следва да се ратифицира от НС е посочено в чл. 85, ал. 1 от Конституцията. Няколко са условията в това отношение, относими към конкретния случай: да съдържа договорът финансови задължения към държавата, да е предвиден в него арбитраж за решаване на евентуално възникнали спорове и да се изискват мерки от законодателен характер (чл. 85, ал. 1, т. 4, 5 и 7 от Конституцията).

Договорът, който се разглежда от КС, съдържа финансови задължения за държавата. Поетите с него задължения за заплащане на услугата, включително това, че в цената са включени и дължимите данъци, съответствието на което със закона е твърде спорно, оборудването на помещенията за работа, пътни, квартирни и други разноски на персонала на фирмата, колкото и да са необичайни, може да се приеме, че са част от престацията, част от цената, която Министерството на финансите дължи за услугата. Уговарянето обаче, че в случаи на признаване на договора за нищожен или ако той бъде унищожен от арбитраж или съд, Краун Ейджънтс да бъде обезщетен от Министерството на финансите с всички възнаграждения и разноски, платени до произнасяне на това решение, е несъмнено финансово задължение. Въпреки нищожността на един договор не може да съществуват задължения по него извън произтичащите съгласно приложимото по договора право задължения за реституция. Тези задължения не са част от цената по договора, а са финансови задължения на държавата, поети по него. Не може да се третира и като част от цената и задължението Министерството на финансите да обезщети фирмата за всички разноски и други вреди, направени в резултат на твърдения на които и да било лица, че сключването на договора е незаконно. Това е също така финансово задължение на държавата.

В договора е предвидено евентуално възникналите между страните спорове да се уреждат от арбитраж по процедурата, установена в УНСИТРАЛ.

Обстоятелството, че договорът се сключва от министъра на финансите като публичноправен субект, упълномощен за това от Министерския съвет, което ангажира българската държава, че се поемат финансови задължения от нея, че се уговаря международен арбитраж и се налагат мерки от законодателен характер (чл. 85, ал. 1, т. 4, 5 и 7 от Конституцията), изисква ратифицирането на договора. Това от своя страна дава основание с оглед чл. 149, ал. 1, т. 4 от Конституцията Конституционният съд да се произнесе относно неговото съответствие с нея.

Конституционен съдия: В. Гоцев