Решение № 9774 от 4 ноември 2002 г. по административно дело № 3623 от 2002 г.

РЕШЕНИЕ № 9774 от 4 ноември 2002 г. по административно дело № 3623 от 2002 г.

Върховният административен съд в състав: председател: Венета Марковска, и членове: Светлана Йонкова, Боян Магдалинчев, Нина Докторова, Галина Солакова, при участието на секретар-протоколиста Росица Тодорова разгледа административно дело № 3623 по описа на Върховния административен съд, петчленен състав, за 2002 г., докладвано от председателя Венета Марковска.

Производството е образувано по жалба, подадена от Антон Найденов Александров от София— ЕТ “Протеус”, за отмяна на чл. 14, ал. 3, чл. 36, ал. 1 и чл. 38 от Наредба № 4 на министъра на финансите от 16.II.1999 г. за регистриране и отчитане на продажби в търговските обекти (ДВ, бр. 16 от 1999 г.), като са изложени доводи за незаконосъобразност на посочените разпоредби.

Ответникът по делото—министърът на финансите, оспорва жалбата, като твърди, че същата е процесуално недопустима, а разгледана по същество—неоснователна.

Върховният административен съд в петчленен състав приема за установено следното:

Жалбата е подадена от Антон Александров на основание чл. 5, т. 1 ЗВАС до ВАС, който е компетентен да разглежда жалби и протести срещу актове на Министерския съвет, министри, ръководители на други ведомства, непосредствено подчинени на Министерския съвет, актове на областни управители и други актове, посочени в закона.

Актовете на Министерския съвет, отделните министри и ръководители на ведомства, подчинени на Министерския съвет, които имат нормативно съдържание, създават права и задължения за неограничен брой лица, които имат правен интерес да ги обжалват пред ВАС. Жалбоподателят в качеството си на едноличен търговец е заинтересован от отмяната на обжалваните разпоредби, като се има предвид, че Наредба № 4 от 1999 г. на министъра на финансите касае регистриране и отчитане на продажби в търговските обекти.

Ответникът по жалбата твърди, че същата е процесуално недопустима, позовавайки се на чл. 224, ал. 1 ГПК, тъй като с решение № 913 от 18.II.2000 г. по адм.д. № 223 от 2000 г. 5-членен състав на ВАС вече се е произнесъл по законосъобразността на Наредба № 4 от 1999 г., като е отхвърлил подадените жалби за отмяна на наредбата в нейната цялост.

При определяне същността на материалната законна сила на едно съдебно решение според нашето законодателство следва да се имат предвид разпоредбите на чл. 220 и 224 ГПК. Влязлото в сила решение според чл. 220 ГПК е задължително за страните, техните наследници и правоприемници, за съда, който го е издал, и за всички други съдилища и учреждения в републиката. Обективните предели на материалната законна сила на решението са посочени в чл. 221 ГПК. То влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание, т.е. налице трябва да е пълна идентичност на страните, основанието и петитума на двете дела. Липсата на тъждественост на някой от тези три индивидуализиращи силата на пресъдено нещо белези изключва приложението на чл. 221 ГПК.

Съгласно чл. 224 ГПК спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван, освен в случаите, когато законът разпорежда друго, а повторно заведеното дело се прекратява служебно от съда, в какъвто смисъл са доводите на ответника по жалбата относно допустимостта на жалбата на Антон Александров. В конкретния случай обаче не може да се приеме, че решението по адм.д. № 223 от 2000 г. на ВАС има сила на пресъдено нещо и по отношение на жалбоподателя, който не е бил страна в процеса. Цитираното решение има сила и е задължително само за страните съгласно чл. 220 ГПК и именно за тях се отнася забраната на чл. 224, ал. 1 ГПК, че същият спорен предмет не може отново да бъде пререшаван от ВАС.

По същество подадената от Антон Александров жалба е основателна.

Наредба № 4 от 1999 г. за регистриране и отчитане на продажби в търговски обекти е издадена от министъра на финансите в кръга на делегираните му с чл. 102, ал. 3 във връзка с § 11, ал. 1, т. 3 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за данъка върху добавената стойност права като подзаконов нормати- вен акт по смисъла на чл. 7, ал. 2 ЗНА. Този вид актове се издават за уреждане на материя, установена с нормативен акт от по-висока степен, поради което те не могат да му противоречат. Законът за нормативните актове е определил системата на тези актове, които имат различна юридическа сила. Целта на една наредба е да установи начина на прилагане на определени законови разпоредби, но в рамките на закона, и именно в тази връзка следва да бъде извършена и преценката за законосъобразност на обжалваните разпоредби на Наредба № 4 от 1999 г. на министъра на финансите.

Съгласно чл. 1, ал. 1 от наредбата с нея се определят редът и начинът за издаване на касова бележка (фискален бон) в търговските обекти, както и техническите и функционалните изисквания, одобряването, въвеждането в експлоатация, отчитането, сервизът и контролът на фискалните устройства.

В чл. 14, ал. 3 е предвидено при покупка на фискално устройство лицата по чл. 2, ал. 1 и 2 да сключват договори за техническо обслужване и ремонт само с регистрирани от ГД НЦМ сервизни фирми, като списъкът на регистрираните сервизни фирми, както и промените в него се публикуват по реда на чл. 13, ал. 6. Аналогична е разпоредбата и на чл. 36, ал. 1 от наредбата, съгласно която при въвеждане в експлоатация на фискалното устройство същите лица сключват договор за техническо обслужване и ремонт само с регистрираните от ГД НЦМ сервизни фирми, като техническото обслужване по време на гаранционния срок е безплатно и в рамките на поетите от производителя гаранции.

Както се твърди в жалбата, съгласно цитираните разпоредби от наредбата всеки търговец, който има закупен и регистриран касов апарат, е длъжен да сключи писмен договор със сервизна организация, посочена от министъра на финансите, като в чл. 38 е предвидена санкция при несключване на договор по чл. 36, ал. 1 или извършване на ремонт на фискалното устройство от организация, различна от посочените в специален списък.

Правната уредба на понятието “договор” е в чл. 8, ал. 1 ЗЗД. Това е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях. Безспорно, с обжалваните разпоредби на чл. 14, ал. 3 и чл. 36, ал. 1 от наредбата лицата по чл. 2, ал. 1 и 2 сключват договор за извършване на определена услуга— техническо обслужване и ремонт с други сервизни фирми, но изрично посочени в специален списък от министъра на финансите.

Съществена особеност на договора по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗЗД е, че това понятие включва две или повече волеизявления, съвпадащи по съдържание, с които се цели постигането на определени правни последици. Двустранните договори пораждат права и задължения и за двете страни по правоотношението, поради което трябва да е налице “съглашение” между тях за извършването на определена услуга или дейност. В Закона за задълженията и договорите е установена свобода за сключване на правни сделки, което се изразява във възможността на страните да решат сами дали, кога и при какво съдържание и условия ще сключат един правен договор, стига да са спазени изискванията на чл. 9 ЗЗД. С обжалваните разпоредби са нарушени изискванията на чл. 8 и 9 ЗЗД, които установяват свобода на договарянето, поради което чл. 14, ал. 3 и чл. 36, ал. 1 на Наредба № 4 от 1999 г. се явяват незаконосъобразни и следва на това само основание да бъдат отменени. С тях се създава неравнопоставеност между страните, което е отличителната страна в гражданските правоотношения при сключване на договорите, създава се една административна принуда да бъде сключен договор, и то в определена форма с конкретна фирма или организация. Самата Конституция на РБ в чл. 19, ал. 2 предвижда, че законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защита на потребителя. Очевидно, като задължава лицата по чл. 2, ал. 1 от наредбата да сключват договори само с определени фирми и организации, тези принципи са нарушени. След като Законът за задълженията и договорите е установил начина на договаряне между страните, с подзаконов нормативен акт не може да се засяга правото на всяко от посочените лица да определи съконтрагента си при една ремонтна дейност на използваното от него фискално устройство.

Съгласно чл. 102, ал. 1 ЗДДС всяко регистрирано и нерегистрирано по този закон лице е длъжно да регистрира и отчита извършените от него доставки в търговски обект чрез издаване на бележка от фискално устройство. Действително, съгласно ал. 3 на цитираната разпоредба прилагането на този член, както и редът и начинът за издаване на касовите бележки, техническите и функционалните изисквания, одобряването, въвеждането в експлоатация и пр. на фискалните устройства се регламентират с наредба, но тя не следва да противоречи както на закона, по чиято делегация е издадена, така и на всички останали нормативни актове. В ЗДДС не е предвидено задължение за лицата по чл. 102, ал. 1 от него да сключват договори за ремонт и въвеждане в експлоатация на фискалните устройства с определени фирми, поради което такова задължение не може да се въведе с подзаконов нормативен акт. Законът изисква от лицата, регистрирани и нерегистрирани по този закон, да използват касови апарати, да издават фискални бонове, а въпросът относно обслужването на тези апарати, поддържането на тяхната годност и изправност не може да бъде въведен като адми- нистративно задължение за сключване на договор с определена фирма, независимо от броя на тези фирми. Изложените доводи във възражението на ответната страна по-скоро се отнасят до целесъобразността на едно такова задължение за лицата по чл. 2, ал. 1 от наредбата, но не съдържат правни доводи относно законосъобразността на обжалваните разпоредби, предмет на съдебен контрол в настоящото производство. Задължението за сключване на такъв договор се приема от ответника по жалбата като гарантиране на правата на потребителите и спазване на финансовата и фискалната дисциплина. Лицата по чл. 102, ал. 1 ЗДДС са спазили тази дисциплина с факта на използване на фискално устройство и издаване на фискален бон и те не следва да бъдат санкционирани по реда на чл. 38 от наредбата само защото не са сключили писмен договор с посочените в списъка фирми.

Изложеното води до извода, че разпоредбите на чл. 14, ал. 3, чл. 36, ал. 1 и чл. 38 от Наредба № 4 от 1999 г. на министъра на финансите, които противоречат на закона, следва да бъдат отменени. Те са създадени в нарушение на чл. 8 и 9 ЗЗД и обхващат отношения, нерегламентирани в ЗДДС. С тях се създават задължения на определени лица, които не са уредени в закона, поради което настоящият състав на ВАС не възприема като основателни всички останали възражения на ответника.

С оглед на изложените съображения Върховният административен съд, петчленен състав,

РЕШИ : Отменя като незаконосъобразни чл. 14, ал. 3, чл. 36, ал. 1 и чл. 38 от Наредба № 4 от 16.II.1999 г. за регистриране и отчитане на продажби в търговските обекти, издадена от министъра на финансите (ДВ, бр. 16 от 1999 г.).

Решението не подлежи на обжалване и влиза в сила от датата на обнародването му в “Държавен вестник”.

Председател: Владислав Славов