Решение № 9353 от 21 октомври 2002 г. по административно дело № 6866 от 2001 г.

РЕШЕНИЕ № 9353 от 21 октомври 2002 г. по административно дело № 6866 от 2001 г.

Върховният административен съд в състав: председател—Светла Петкова, и членове: Екатерина Грънчарова, Александър Еленков, Георги Ангелов, Здравка Шуменска, при участието на секретар-протоколиста Нина Спасова разгледа административно дело № 6866 по опи- са на Върховния административен съд—петчленен състав, за 2001 г., докладвано от съдията Екатерина Грънчарова.

Производството е по чл. 23 във връзка с чл. 5, т. 1 от Закона за Върховния административен съд (ЗВАС).

Образувано е по жалба на “Кремиковци”— АД, София, кв. “Ботунец”—1870, срещу Наредбата за работното време, почивките и отпуските, приета с Постановление № 72 на Министерския съвет и Централния съвет на Българските професионални съюзи от 30.ХII.1986 г. (обн., ДВ, бр. 6 от 1987 г.; изм., бр. 31, 55 и 59 от 1991 г., бр. 59 и 67 от 1993 г., бр. 38 от 1994 г.; изм. и доп., бр. 54 от 2001 г.).

Искането на жалбоподателя е да се обявят за нищожни или да се отменят като незаконосъобразни разпоредбите, включени в глава първа (членове от 5 до 18), глава втора (чл. 20 и 21), както и членове 22, 23, 32, 33, 38, 41, 42, 43, 45, 46, 47, 48, 50, 51, 52, 53, 54 и 55 на обжалвания акт (наричан по-нататък наредбата).

В съдебно заседание чрез упълномощения си представител жалбоподателят поддържа жалбата с направените искания.

Ответникът—Министерският съвет на Република България, чрез процесуалния си представител моли да се остави жалбата без уважение като неоснователна.

Заинтересуваната страна—Министерството на труда и социалната политика (МТСП), чрез процесуалния си представител моли жалбата да се отхвърли по съображения, изложени в писмено становище.

Жалбата е процесуално допустима. Обжалваният акт е издаден от Министерския съвет и е от кръга на актовете, подлежащи на съдебен контрол за законосъобразност по смисъла на чл. 13, ал. 1 във връзка с чл. 5, т. 1 ЗВАС, срокът за обжалване на които е без ограничение във времето. С него се уреждат условията и редът за разпределение и изчисляване на работното време, осигуряване на почивки и ползване на отпуски от работници и служители. Наличието на правен интерес от отмяната на нормативен акт се обуславя от възможността за неправомерното засягане от прилагането му по отношение на неограничен кръг лица. В случая жалбоподателят в качеството му на работодател има и пряк интерес от обжалване на акта, тъй като е адресат на задължителните правила на наредбата.

По основателността на жалбата по отношение искането за обявяване на нищожност на атакуваните разпоредби на наредбата Върховният административен съд—5-членен състав, приема следното:

В § 6 от наредбата е посочено, че е издадена на основание чл. 137, ал. 1, т. 1, чл. 139, ал. 4 и 5, чл. 142, ал. 4, чл. 155, ал. 3 и § 121 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Кодекса на труда (ПЗРЗИДКТ) (ДВ, бр. 25 от 2001 г.).

Жалбоподателят сочи, че към датата на подаване на жалбата законова делегация по смисъла на чл. 121 ПЗРЗИДКТ (ДВ, бр. 25 от 2001 г.), а именно—Министерският съвет, да издава нормативни актове по прилагането на КТ, е предвидена само в чл. 137, ал. 1, т. 1 и чл. 155, ал. 3 КТ. Но тъй като в приложение на чл. 137, ал. 1, т. 1 КТ са издадени: специалната Наредба за работното време (обн., ДВ, бр. 59 от 1993 г.; изм. и доп., бр. 43 от 1995 г.; изм., бр. 35 от 2001 г.) и Постановление № 322 на Министерския съвет от 1994 г. за установяване на намалено работно време (обн., ДВ, бр. 1 от 1995 г.; изм. и доп., бр. 43 от 1995 г.), то очевидно единственото законово основание на наредбата остава само чл. 155, ал. 3 КТ. Само в тази разпоредба се съдържа законова делегация, по силата на която Министерският съвет определя категориите работници и служители и минималния размер на удължения платен годишен отпуск, на които те имат право. Следователно, с изключение на разпоредбите на чл. 24—31, уреждащи въпросите за удължения платен годишен отпуск, във всички останали части—глава първа (раздели II и III), глава втора и глава трета (без чл. 24—31), наредбата е нищожна— Министерският съвет не е имал материална компетентност да урежда материя в този подзаконов нормативен акт извън въпросите, за които е налице упълномощаване в разпоредбата на чл. 155, ал. 3 КТ. В § 121 ПЗРЗИДКТ е дадена само компетентност по степен, но не и по материя.

Към посоченото дотук жалбоподателят прибавя и аргумента, че преди изменението в “Държавен вестник”, бр. 54 от 2001 г. в § 6 от ЗР на наредбата като законово основание за издаването є фигурира § 16 ЗРКТ. След отмяната на § 16 (ДВ, бр. 100 от 1992 г.) в съответствие с чл. 13, ал. 1 от Закона за нормативните актове (ЗНА) материята, чието законово основание е бил § 16, следва да се счита загубила сила считано от 1.I.1993 г., откогато влиза в сила отмяната му. Изложените доводи за нищожност не се споделят от съда.

Към момента на издаване на наредбата в § 6 от същата е посочено, че се издава на основание § 16 ЗРКТ, който в редакцията му в “Държавен вестник”, бр. 27 от 1986 г. определя Министерския съвет и централното ръководство на професионалните съюзи като органи, които могат да издават нормативни актове по прилагането на КТ. В § 121 ПЗРЗИДКТ (ДВ, бр. 25 от 2001 г.) такъв орган е само Министерският съвет. И в двата случая на Министерския съвет е предоставена обща законова делегация да издава нормативни актове по прилагането на КТ “доколкото друго не е предвидено в него”.

Отмяната на § 16 ЗРКТ (ДВ, бр. 100 от 1992 г.), в сила от 1.I.1993 г., не дава основание да се приеме, че с това отпада и първоначалното основание за приемане на наредбата, респ. по силата на чл. 13, ал. 1 ЗНА тези части от наредбата следва да се считат за загубили сила от 1.I.1993 г.

Както бе отбелязано, наредбата е издадена освен на посочените в § 6 от нея членове на КТ и на основание § 16 ЗРКТ, който към момента на издаването є е бил в сила. Със ЗИДКТ (ДВ, бр. 100 от 1992 г.), в сила от 1.I.1993 г., § 16 ЗРКТ е отменен.

По силата на чл. 13 ЗНА актът по прилагане на закон губи изцяло или отчасти сила едновременно с пълното или частичното отменяне на закона съобразно отменяването (ал. 1), като новият закон може да разпореди да останат временно в сила всички или някои разпоредби на акта по прилагането на отменения закон, ако те са съвместими с разпоредбите на новия закон (ал. 2).

В ЗИДКТ (ДВ, бр. 100 от 1992 г.), с който е отменен § 16 ЗРКТ, не се съдържа разпоредба по смисъла на чл. 13, ал. 2 ЗНА, с която временно да е оставена в сила цялата наредба или отделни нейни разпоредби. Към датата на образуване на настоящото производство обаче с изменението на § 6 от наредбата (ДВ, бр. 54 от 2001 г.) думите “§ 16 ЗРКТ” са заменени с “§ 121 ПЗРЗИДКТ”. Тоест—към момента на издаването и към момента на подаване на жалбата наредбата е издадена на законно основание. По отношение на периода от влизането в сила на отмяната на § 16 ЗРКТ—от 1.I.1993 г., до изменението на § 6 от наредбата (ДВ, бр. 54 от 2001 г.) същата по аргумент от чл. 13 ЗНА е загубила силата си, но изцяло е новирана с изменението в “Държавен вестник”, бр. 54 от 2001 г., с което Министерският съвет є придава нова правна сила.

По изложените съображения искането на жалбоподателя за обявяване нищожността на наредбата (с посочените изключения) е неоснователно.

По основателността на жалбата по искането за отмяна на наредбата в обжалваните є части поради противоречие с материалноправни разпоредби Върховният административен съд— 5-членен състав, приема следното: По чл. 5 Текстът гласи: “Чл. 5. (1) (Изм., ДВ, бр. 54/ 2001 г.) В предприятия или в отделни техни звена, в които организацията на труда позволява това, може да се установява работно време с променливи граници.

(2) (Изм., ДВ, бр. 54/2001 г.) Работното време с променливи граници се установява в правилника за вътрешния трудов ред. В него се определят началото и краят на променливото работно време за деня, както и времето, през което всички работници и служители от предприятието или от съответното звено са длъжни да бъдат на работа в предприятието. Това време не може да бъде по-малко от 4 часа на ден.

(3) Работното време с променливи граници при подневно изчисляване има нормална продължителност. При работно време с променливи граници може да се установява и сумирано изчисляване на работното време при условията и по реда на чл. 142, ал. 2 КТ.

(4) С променливите граници на работното време не може да се нарушава минималният размер на обедната, междудневната и седмичната почивка.

(5) (Изм., ДВ, бр. 54/2001 г.) Начинът на отчитане на фактически изработеното време от всеки работник и служител се определя от работодателя след консултации с представителите на работниците и служителите.”

Алинея 1 на чл. 5 по същество възпроизвежда текста на чл. 139, ал. 2, изр. първо КТ. Добавените думи: “или в отделни техни звена” не водят до друг извод. По смисъла на § 1, т. 2 от допълнителните разпоредби на Кодекса на труда (ДРКТ) “предприятие” е всяко място—предприятие, учреждение, организация, кооперация, заведение, обект и други подобни, където се полага наемен труд. В отделните звена на предприятието също се полага наемен труд— тоест те са “предприятие” по смисъла на закона. Употребата им в атакуваната разпоредба е в нарушение на чл. 44, ал. 1, изр. второ от Указ № 883 за прилагане на Закона за нормативните актове, съгласно който актът по прилагане на закон може да възпроизвежда разпоредби на закона по изключение. Алинея 1 на чл. 5 от наредбата следва да бъде отменена на основание чл. 12, т. 4 от Закона за Върховния административен съд (ЗВАС).

Алинея 2 на чл. 5 е в противоречие с чл. 181 КТ (изм., ДВ, бр. 100/1992 г.), съгласно който всеки работодател има право да издаде правилник за вътрешния трудов ред, който конкретизира правата и задълженията на работниците и служителите и на работодателя по трудовото правоотношение и урежда организацията на труда в предприятието съобразно особеностите на неговата дейност. Посочената правна норма е диспозитивна—предоставя право, но не и задължение за работодателя да издаде правилник за вътрешния трудов ред. Алинея 2 на чл. 5 от наредбата следва да бъде отменена на основание чл. 12, т. 4 ЗВАС.

Алинея 3 и 4 на чл. 5 не противоречат на КТ и други нормативни актове. Няма основание за тяхната отмяна.

Алинеи 5 на чл. 5 е в противоречие с чл. 139, ал. 2, изр. второ КТ, съгласно който времето, през което работникът или служителят трябва задължително да бъде на работа в предприятието, както и начинът за неговото отчитане се определят от работодателя. Атакуваната разпоредба не намира опора и в чл. 7, ал. 1 КТ, който предвижда участие на представители на работници и служители в обсъждането на въпроси на управлението на предприятието само в предвидени в закона случаи, а настоящият не е такъв. Разпоредбата не е в съответствие и с чл. 52, ал. 1 КТ, който задължава работодателят да преговаря с работниците и служителите, но при сключване на колективния трудов договор, и само по въпроси, неуредени с повелителни разпоредби на закона. Алинея 5 на чл. 5 от наредбата следва да бъде отменена на основание чл. 12, т. 4 ЗВАС.

По чл. 6 Текстът гласи: “Чл. 6. (1) При разделяне на работния ден на две или три части (чл. 139, ал. 3 КТ) броят на прекъсванията, без обедната почивка, не може да бъде повече от две за един работен ден, а продължителността на всяко прекъсване, с изключение на обедната почивка, не може да бъде по-малка от 1 час.

(2) При разделяне на работния ден на части не може да се нарушава минималната непрекъсната междудневна и седмична почивка.”

Алинея 1 на чл. 6 доразвива чл. 139, ал. 3 КТ. Същият е в защита на работниците и служителите в случаите, в които работодателят в свой интерес би си позволил да разполага неограничено с времето им.

Алинея 2 на чл. 6 е в съответствие с чл. 152 и 153 КТ—допълва, че и при разделяне на работния ден на части важи същият принцип.

По чл. 7 Текстът гласи: “Съгласието за полагане на нощен труд от майки с деца от 3- до 6-годишна възраст, от майки, които се грижат за деца-инвалиди независимо от възрастта им, и от трудоустроени работници и служители се дава в писмена форма. Съгласието може да се оттегли писмено най-късно 3 дни преди датата, от която работникът и служителят искат да преустановят полагането на нощен труд, освен при основателни причини, които налагат това да стане веднага.”

Жалбоподателят възразява, че в КТ не е предвидена писмена форма нито за съгласието, нито за оттеглянето му за полагане на нощен труд. Възражението е неоснователно.

В чл. 140, ал. 4, т. 3 и 4 КТ е постановена забрана за полагане на нощен труд за лицата, посочени в чл. 7 от наредбата. Удостоверяването на съгласие за полагане на нощен труд, както и оттеглянето му в писмен вид е в интерес и на двете страни по трудовото правоотношение именно поради забраната за полагането му. Оттеглянето на съгласието в посочения 3-дневен срок кореспондира с духа на чл. 140, ал. 4, т. 3 и 4 КТ—след като работникът или служителят има право да не даде съгласие за полагане на нощен труд, ако го е дал, ще има право и да го оттегли. Срокът от 3 дни за преустановяване на даденото съгласие е в полза на работодателя.

По чл. 8 Текстът гласи: “Чл. 8. (Отм., ДВ, бр. 67/ 1993 г., нов, бр. 54/2001 г.) (1) Удължаване на работното време по чл. 136а КТ се извършва с писмена заповед на работодателя за всеки отделен случай, издадена не по-късно от 3 работни дни преди датата на удължаването, като за издадената заповед незабавно се уведомяват работниците и служителите, за които тя се отнася. В заповедта се определят началната и крайната дата на удължаването, звената и работните места, за които тя се отнася.

(2) В срок 2 работни дни от издаването на заповедта по ал. 1 работодателят уведомява за това съответната инспекция по труда.

(3) В специалната книга за отчитане удължаването и компенсирането на работното време се посочват: номерът на заповедта за удължаване на работното време, данни за проведените консултации с представителите на работниците и служителите, трите имена на работника или служителя, денят и времето на удължаване, продължителността на периода на удължаване, началната и крайната дата на удължаване, номерът на заповедта за компенсиране и номерът на уведомителното писмо до инспекцията по труда, а в случаите по чл. 136а, ал. 5 КТ—и изплатеното възнаграждение. Когато в предприятието е въведена автоматизирана система за обработка на информацията на работните заплати и управлението на персонала, в специалната книга се вписват само номерата на заповедите за удължаването и компенсирането на работното време, ако другите данни са включени в тази система.

(4) Работодателят определя със заповед длъжностното лице, което вписва данните по ал. 3 в специалната книга за отчитане удължаването и компенсирането на работното време.

(5) Съгласието за работа при условията на удължено работно време от майките с деца от 3- до 6-годишна възраст, от майките, които се грижат за деца-инвалиди независимо от възрастта им, от трудоустроените, ако това не се отразява неблагоприятно на здравето им съгласно заключение на здравните органи, и от учащите се без откъсване от производството се дава в писмена форма за всеки отделен случай.

(6) При удължаване и компенсиране на работното време трудовото възнаграждение на работниците и служителите, за които се прилага система на заплащане според времетраенето, не се променя.”

Алинея 1 на чл. 8 доразвива установеното в чл. 136а КТ, определяйки срок за издаване на писмената заповед на работодателя, както и началната и крайната дата на удължаването.

Алинея 2 на чл. 8 установява срок за уведомяване инспекцията по труда, което обезпечава осъществяването на контрол върху законосъобразността на работното време.

Алинея 3 на чл. 8 доразвива чл. 136а, ал. 2, изр. второ КТ, уточнявайки реквизитите на специалната книга за отчитане удължаването и компенсирането на работното време.

Алинея 4 на чл. 8 доразвива чл. 136а, ал. 2, изр. второ КТ. “Работодател” по смисъла на § 1, т. 1 ДРКТ е физическо или юридическо лице. За случаите извън работодател—физическо лице, работодателят в изпълнение на задължението си да води специалната книга следва да определи конкретното лице, което да извършва съответните вписвания в нея. Правилно е това да стане с нарочна писмена заповед. В противен случай това лице не би могло да носи отговорност за действията и бездействията си по водене на тази книга.

Алинея 5 на чл. 8 е в съответствие с КТ по съображенията, изложени за чл. 7 от наредбата.

Алинея 6 на чл. 8 не е в противоречие с КТ, такова не се сочи и в жалбата.

По чл. 9 Текстът гласи: “Чл. 9. (Изм., ДВ, бр. 31/1991 г., отм., бр. 67/1993 г., нов, бр. 54/2001 г.) Установяване на непълно работно време по чл. 138, ал. 2 КТ се извършва с писмена заповед на работодателя за всеки отделен случай не по-късно от 10 работни дни преди датата на преминаването към непълно работно време. В заповедите изрично се посочват срокът и работните места, за които се въвежда непълно работно време, продължителността на работното време и данните за проведеното съгласуване с представителите на работниците и служителите.”

В чл. 118 и 119 КТ е въведено общо правило за забрана за едностранно изменение на трудовото правоотношение. Изключение от това правило е чл. 138, ал. 2 КТ—при намаляване обема на работа работодателят може да установи едностранно за период от 3 месеца в 1 година непълно работно време след предварително съгласуване с представители на работниците и служителите. С чл. 9 от наредбата се правят уточнения за формата на едностранното изменение—писмена, и срока за извършването му.

По чл. 10 Текстът гласи: “Дежурство се въвежда по необходимост за изпълнение на задачи на предприятието в рамките на установеното за работника и служителя работно време или извън него.”

Разпоредбата конкретизира чл. 139, ал. 5, изр. първо КТ. Той е неотносим към изр. второ на посочения текст и неоснователно се твърди в жалбата, че МС е иззел функциите на министъра на труда и социалната политика. От този министър е издадена Наредба № 2/22.IV.1994 г. за реда за установяване задължение за дежурство или за разположение на работодателя (ДВ, бр. 38/1994 г.), за което е оправомощен с чл. 139, ал. 5, изр. второ КТ.

Членове 11—13 са отменени с § 2 от наредбата. Член 14 е отменен—ДВ, бр. 54/2001 г. По чл. 15 Текстът гласи: “Чл. 15. (Изм., ДВ, бр. 54/ 2001 г.) За полагането на извънреден труд, дежурство и за времето на разположение на предприятието се издава заповед от работодателя. Тя се съобщава на работниците и служителите най-малко 24 часа предварително.”

Съгласно чл. 143, ал. 1 КТ “извънреден” е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя. Разпоредбата на чл. 15 от наредбата е относима само към труда по разпореждане и в този смисъл възраженията за противоречие с КТ са неоснователни.

По чл. 16 Текстът гласи: “Съгласието за полагане на извънреден труд от майките с деца от 3- до 6годишна възраст, от майки, които се грижат за деца-инвалиди независимо от възрастта им, и от трудоустроени работници и служители се дава в писмена форма за всеки отделен случай.”

Тук важи отбелязаното за чл. 7 от наредбата с оглед възражението за писмена форма на съгласието за полагане на извънредния труд.

По чл. 17 Текстът гласи: “(1) Отказът на работника и служителя по чл. 148 КТ да полагат извънреден труд се прави в писмена форма мотивирано и се регистрира от предприятието по установения ред не по-късно от началото на неговото полагане.

(2) Работникът или служителят, направил отказ по реда на предходната алинея, не може да бъде дисциплинарно наказан, докато не се докаже или по реда на глава 18 КТ не се установи, че неговият отказ е незаконен.”

Атакуваната разпоредба на чл. 17 е в унисон с чл. 148 КТ. Там е регламентирано правото на работника или служителя да откаже полагането на извънреден труд—при неспазване на законоустановени правила. Посочването на тези условия е мотивът за отказа, а писменият му вид и регистрация са формално изискване за валидността на отказа.

По чл. 18 Текстът гласи: “В специалната книга за отчитане на извънредния труд се посочват трите имена на работника и служителя, номерът на заповедта за полагане на извънреден труд, денят и часът на започване и завършване на работата и размерът на трудовото възнаграждение, изплатено на работника и служителя за положения от него извънреден труд.”

Разпоредбата не е в противоречие с чл. 143, ал. 1 КТ, както се твърди в жалбата. Съображенията са същите, изложени за чл. 15 от наредбата.

Член 19 е отменен—ДВ, бр. 54/2001 г. По чл. 20 Текстът гласи: “Чл. 20. (1) Началният и крайният час на работния ден и почивките през него, както и междудневната и междуседмична почивка се определят в правилника за вътрешния трудов ред на предприятието, доколкото те не са установени в Кодекса на труда или в друг нормативен акт.

(2) (Отм., ДВ, бр. 54/2001 г.). (3) При работа на смени предприятието е длъжно да осигури на работника и служителя след всяка смяна най-малко 12 часа непрекъсната почивка.”

Алинея 1 на чл. 20 е незаконосъобразна и следва да се отмени по съображенията, изложени за чл. 5, ал. 2 от наредбата.

Алинея 3 на чл. 20 възпроизвежда текста на чл. 152 КТ—нарушение на чл. 44, ал. 1, изр. второ от Указ № 883 за прилагане на Закона за нормативните актове, което е отменително основание по чл. 12, т. 4 ЗВАС.

По чл. 21 Текстът гласи: “Чл. 21. (1) При неблагоприятни климатични условия работните дни, през които е невъзможно да се изпълнява работата, се считат за почивни дни, ако работниците и служителите бъдат предупредени за това преди тръгването им на работа. За сметка на тези дни се работи през следващите почивни дни.

(2) Почивните дни по предходната алинея не могат да бъдат повече от 4 в месеца и 25 в календарната година. Когато броят на неблагоприятните за работа дни в месеца и годината е по-голям, те се отчитат и заплащат като престои не по вина на работника и служителя.”

В чл. 153, ал. 1 и 2 КТ са регламентирани почивните дни. Наредбата е подзаконов нормативен акт и не може да въвежда други почивни дни освен тези, определени в закон. Налице е основанието на чл. 12, т. 4 ЗВАС за отмяна на чл. 21, ал. 1 и 2 от наредбата.

По чл. 22 Текстът гласи: “Чл. 22. (Изм., ДВ, бр. 54/ 2001 г.) Всеки работник и служител, който има най-малко 8 месеца трудов стаж, придобива право да ползва платен годишен отпуск по чл. 155 и 156 КТ. Когато 8-месечния трудов стаж е придобит през първата година на работа на работника и служителя, той има право на платен годишен отпуск за същата година в пълен размер. Когато част от 8-месечния трудов стаж е придобита през една календарна година и друга част—през следващата календарна година, той има право на платен годишен отпуск за първата календарна година пропорционално на трудовия му стаж през тази година, а за втората година придобива право на платен годишен отпуск в пълен размер. За ползването на платения годишен отпуск за втората и следващите години не се изисква нов 8месечен трудов стаж.”

Атакуваната разпоредба не противоречи на чл. 155 и 156 КТ, както се твърди. В чл. 155 КТ е определен моментът, към който възниква правото на платен годишен отпуск, а в чл. 22 от наредбата се определя начинът, по който се упражнява това право.

По чл. 23 Текстът гласи: “Чл. 23. (1) При работа по външно съвместителство работникът и служителят имат право да ползват отпуск за работата по съвместителство едновременно с отпуска за основната работа.

(2) Работникът или служителят, който работи през част от законоустановеното време (непълно работно време), има право на платен годишен отпуск пропорционално на времето, което му се признава за трудов стаж.”

Алинея 1 на чл. 23 противоречи на чл. 173 КТ, съгласно който платеният годишен отпуск се ползва от работника или служителя с писмено разрешение на работодателя. Това изискване на закона е обвързано с правото на работодателя в определени случаи сам да реши кога и в какъв размер да разреши този отпуск (чл. 173, ал. 4; чл. 176 КТ).

Работата по външно съвместителство се осъществява по силата на трудов договор, който е самостоятелен и независим от основния трудов договор, по който работи работникът и служителят. За работата по двата договора се полага платен годишен отпуск, за ползването на който е необходимо писмено разрешение на всеки един от работодателите. Правото на работника или служителя да ползва едновременно двете отпуски, въведено в чл. 23, ал. 1 от наредбата, по същество дерогира възможността работодателят по договора за външно съвместителство да упражни законното си право в посочените в закона случаи да не разреши в определено време и определен размер платения годишен отпуск. Алинея 1 на чл. 23 от наредбата следва да бъде отменена на основание чл. 12, т. 4 ЗВАС.

Алинея 2 на чл. 23 уточнява реда за ползване на платен годишен отпуск при работа при непълно работно време.

По чл. 32 Текстът гласи: “Чл. 32. Работниците и служителите имат право на допълнителен платен годишен отпуск за работа във вредни за здравето условия, при условие, че работата изисква да прекарват в тези условия не по-малко от половината от установеното за тях работно време.”

Разпоредбата е в унисон с чл. 137, ал. 2 КТ, в който правото на намалено работно време за работа при условията, посочени в чл. 32 от наредбата, е обвързано със същото условие—престояване на работниците и служителите при тези условия не по-малко от половината от установеното за тях работно време.

По чл. 33 Текстът гласи: “Чл. 33. (1) Когато работник и служител с придобито право на отпуск премине на работа в друго предприятие, за календарната година на постъпването той ползва платен годишен отпуск пропорционално на прослужените месеци в това предприятие.

(2) Когато след ползване на платения годишен отпуск в пълен размер трудовото правоотношение се прекрати в същата календарна година, работникът и служителят не дължат обезщетение на предприятието за частта от отпуска, за която не са отработили съответното време. До края на същата календарна година работникът и служителят нямат право да ползват платен годишен отпуск, освен ако за новата работа се предвижда отпуск в по-голям размер.

(3) (Отм., ДВ, бр. 54/2001 г.).” Работодателят е длъжен да разреши ползването на платения годишен отпуск на работника и служителя до края на съответната календарна година (чл. 137, ал. 5 КТ). Няма забрана при наличие на изискуемия се 8-месечен трудов стаж (чл. 155 КТ) това да стане по всяко време на годината. Евентуалното прекратяване на трудовото правоотношение след ползване на платения годишен отпуск не може да отнеме законоустановеното право на отпуск. Нещо пове- че—по аргумент за противното от чл. 178 КТ, освен при прекратяване на трудовото правоотношение, на работодателя е забранено да компенсира с парично обезщетение неползван платен годишен отпуск. По тези съображения твърдяното в жалбата обогатяване на работника и служителя е неоснователно.

Членове 34—37 (Отм., ДВ, бр. 54/2001 г.). По чл. 38 Текстът гласи: “Чл. 38. (Изм., ДВ, бр. 54/ 2001 г.) Ползването на платения годишен отпуск може да се отложи по реда на чл. 176, ал. 1 КТ и за лицата, които ползват отпуск при смърт или тежко заболяване на родител по чл. 167 КТ.”

Разпоредбата доразвива чл. 176, ал. 2 КТ, конкретизирайки случаите на отлагане ползването на платения годишен отпуск.

Чл. 39. (Отм., ДВ, бр. 54/2001 г.). Чл. 40. (Изм., ДВ, бр. 31/1991 г.; отм., бр. 67/1993 г.).

По чл. 41 Текстът гласи: “Възнаграждението за времето на ползването на платения годишен отпуск се изплаща по искане на работника и служителя най-малко 3 дни преди началото на ползването, а когато няма искане—по реда на изплащане на трудовото възнаграждение.”

Разпоредбата не противоречи на чл. 177 КТ, както се твърди. Там е регламентирано заплащането на възнаграждението за времето на платения годишен отпуск. Въведеното уточнение това да стане в определен срок преди ползването му позволява работодателят да организира осигуряване на паричните средства, а работникът и служителят—предстоящия си отпуск.

По чл. 42 Текстът гласи: “(1) Обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224 КТ се изплаща и в случаите, когато към датата на прекратяване на трудовото правоотношение работникът и служителят нямат придобито право на отпуск.

(2) Работникът и служителят имат право на парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, когато са придобили поне 1 пълен месец трудов стаж. Последният месец при трудов стаж повече от 1 месец се счита за пълен, ако работникът и служителят са прослужили наймалко половината от работните дни на месеца.”

Неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че ал. 1 на атакуваната разпоредба противоречи на чл. 155, ал. 1 и на чл. 224 КТ с довода, че законът не е дал право на заместваща престация преди придобиването на 8 месеца трудов стаж. Наличието на 8-месечния трудов стаж законът обвързва с правото на работника или служителя да ползва платен годишен отпуск—в определен размер—не по-малко от 20 работни дни—чл. 155, ал. 2 КТ, и при условията и реда, посочени в чл. 172—178 КТ. Тоест 8-месечният трудов стаж е предпоставка за правото на ползване на платен годишен отпуск. Правото на обезщетение по чл. 224 КТ е за неизползван платен годишен отпуск—този, придобит при условията на чл. 155, ал. 1 КТ. С чл. 42, ал. 1 от наредбата се прави уточнението, че такова обезщетение се дължи и преди придобиване правото на ползване на платения годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение. Разпоредбата е в унисон с принципа за парично обезщетяване вместо неползван отпуск. Тя е в защита на работника и служителя в случаите, в които те не встъпят в ново правоотношение с друг работодател, или ако встъпят—последният (след придобиване на 8-месечния трудов стаж) ще им предостави отпуск само за времето, през което те са работили при него.

Неоснователно е и твърдението за противоречие на чл. 42, ал. 2 от наредбата с чл. 355, ал. 1 КТ. В него се определя начинът на изчисляване на трудовия стаж, което е неотносимо към визирания в наредбата текст.

По чл. 43 Текстът гласи: “Чл. 43. (1) При смърт на работника или служителя преди ползването на платен годишен отпуск на наследниците му се изплаща обезщетение по чл. 224 КТ пропорционално на полагащия му се платен годишен отпуск до деня на смъртта.”

Разпоредбата доразвива чл. 224 КТ, уточнявайки лицата, които следва да получат дължимото парично обезщетение.

(2) (Отм., ДВ, бр. 54/2001 г.). Чл. 44. (Отм., ДВ, бр. 54/2001 г.). По чл. 45 Текстът гласи: “Чл. 45. (1) Отпускът поради бременност и раждане се ползва въз основа на съответен акт на здравните органи, а отпускът поради осиновяване—въз основа на акт на здравните органи и акт за предаване на детето за осиновяване.

(2) (Отм., предишна ал. 4, ДВ, бр. 54/2001 г.) Отпускът по чл. 163, ал. 6 КТ се прекратява, когато детето бъде настанено в детско заведение на пълна държавна издръжка или почине.

(3) (Отм., ДВ, бр. 54/2001 г.).” Разпоредбата не противоречи на закона. В ал. 1 е посочено при какви условия се ползва този вид отпуск, а в ал. 2—аналогично на чл. 163, ал. 5 КТ, е конкретизирано, че и в случаите на осиновяване отпускът се прекратява при посочените в наредбата условия.

По чл. 46 Жалбоподателят възразява конкретно срещу ал. 9 на чл. 46, която гласи: “Ползването на отпуска по чл. 164, ал. 3 КТ не се прекратява, когато майката (осиновителката) ползва друг вид отпуск. Твърди се противоречие с чл. 175, ал. 1 КТ, което е неоснователно. Отпускът по чл. 164 КТ е за отглеждане на дете до 2-годишна възраст, след навършването на която правото му на ползване се преклудира. В чл. 175, ал. 1 КТ е уреден въпросът за прекъсване на платения годишен отпуск—различен от този по чл. 164 КТ.

По чл. 47 Текстът гласи: “Чл. 47. Неплатеният отпуск за отглеждане на малко дете по чл. 165, ал. 1 КТ се ползва и прекратява при условията и реда на чл. 45 за времето до навършване на 3 години на детето.”

Разпоредбата определя реда за ползване на неплатения отпуск за гледане на малко дете по чл. 165, ал. 1 КТ.

По чл. 48 Конкретно се възразява срещу ал. 2 и ал. 3, изр. трето като противоречащи на чл. 167, ал. 1 и 2 КТ поради въведеното изискване бащата (осиновителят) да работи по трудово правоотношение. Възражението е неоснователно.

Член 48, ал. 2 гласи: “Бащата (осиновителят) има право на отпуск по чл. 167, ал. 1 КТ при условие, че той работи по трудово правоотношение, независимо от това, дали майката (осиновителката) е работила или работи по трудово правоотношение.”

Член 48, ал. 3, изр. трето гласи: “... Настойникът има право на отпуск по чл. 167, ал. 2 КТ при условие, че работи по трудово правоотношение, независимо дали родителите (осиновителите) са работили по трудово правоотношение.”

В чл. 167, ал. 1, изр. второ КТ като условие за ползване на този вид отпуск от родител на починалата майка или на бащата е въведено изискването той да работи по трудово правоотношение. По аргумент за по-силното основание това важи и за бащата. Постановеното в атакуваните разпоредби на наредбата е аналогично на установеното в правната норма на чл. 176, ал. 1, изр. второ КТ.

Чл. 49. (Отм., ДВ, бр. 54/2001 г.). По чл. 50 Текстът гласи: “Чл. 50. (1) Работникът и служителят имат право на отпуск по чл. 157, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ за деня на съответното събитие и за следващия го работен ден. Когато денят на събитието съвпада със седмичната почивка, отпускът се ползва в първите 2 работни дни след нея.

(2) (Изм., ДВ, бр. 54/2001 г.) Когато отпускът по чл. 158 КТ съвпада със седмичната почивка, той не се заплаща.”

Неоснователно се твърди противоречие на изр. второ на ал. 1 на чл. 50 с чл. 157, ал. 1, т. 1— 3 КТ с довода, че тези отпуски са целеви и се дават към датата на събитието. Атакуваната разпоредба е в съответствие с правото на работника и служителя на седмична почивка (чл. 153, ал. 1 КТ) и в случаите, когато обстоятелствата по чл. 157, ал. 1, т. 1—3 КТ са настъпили по време на ползването є.

По чл. 51 Текстът гласи: “Чл. 51. (1) Отпуските на учащите се без откъсване от производството се разрешават от предприятието въз основа на документ, издаден от съответното учебно заведение, удостоверяващ дните на заетост с учебни занятия или изпити.

(2) След ползване на отпуск за присъствие на учебни занятия и явяване на изпит работникът или служителят е длъжен да представи студентска (ученическа) книжка или друг документ от учебното заведение за удостоверяване посещението на учебните занятия и явяването на изпит.

(3) Когато учащият се е отсъствал от учебни занятия или не се е явил на изпит по неуважителни причини, ползваният отпуск се счита неплатен.”

Възражението тук е, че посочените изисквания за ползване на отпуските на учащите се не се съдържат в чл. 169, 170, 171 и 171а КТ. Това обстоятелство не е основание за отмяна на разпоредба на подзаконов нормативен акт, тъй като предназначението му е не да възпроизвежда текстове от закона, а да ги доразвие, а с чл. 51 от наредбата е сторено тъкмо това—уреден е начинът, по който учащият се работник или служител може да упражни правото си на отпуск.

По чл. 52 Текстът гласи: “Чл. 52. (Изм., ДВ, бр. 54/ 2001 г.) Съгласието на работодателя по чл. 169, 170 и 171 КТ се дава в писмена форма за всеки отделен случай.”

Разпоредбата е в съответствие с изискването на закона—чл. 173, ал. 1 КТ—платеният годишен отпуск се ползва с писмено разрешение на работодателя. В противоречие с правната логика е да се приеме, че за ползването на всеки отделен вид отпуск съответната разпоредба на КТ трябва да съдържа и изискване за писмената форма на съгласието на работодателя.

По чл. 53 Разпоредбата урежда начина на изчисление на възнаграждението при ползване на отпуск по чл. 168, 169 и 170 КТ. Същата не противоречи на закона, липсват и възражения за това.

По чл. 54 Текстът гласи: “Чл. 54. (Изм., ДВ, бр. 54/ 2001 г.) Работниците и служителите от растениевъдството и животновъдството, механизаторите в селското и горското стопанство и работниците и служителите от дърводобива в страната, които работят по трудово правоотношение за неопределено време, в неблагоприятните за работа поради климатичните условия дни и месеци, със заповед на ръководителя на предприятието ползват неплатен отпуск по чл. 160 КТ. В този случай отпускът по чл. 160, ал. 2 КТ се признава за трудов стаж в размер до 60 работни дни през една календарна година.”

Жалбоподателят сочи противоречие на разпоредбата с чл. 160, ал. 1 КТ, където не е предвидено предоставяне на неплатен отпуск по разпореждане на работодателя, а само по искане на работника и служителя. Възражението не се споделя предвид специфичния характер на работа в посочените отрасли, в голяма степен зависим от подходящи климатични условия. Освен това в ал. 2 на чл. 160 КТ законът е предвидил компенсация за този вид неплатен отпуск чрез признаването му за трудов стаж.

По чл. 55 Текстът гласи: “Чл. 55. (Изм., ДВ, бр. 54/ 2001 г.) (1) Платеният или неплатеният служебен или творчески отпуск по чл. 161, ал. 1 КТ се ползва при условия и по ред, установени в колективния трудов договор или в споразумение между страните по трудовото правоотношение.

(2) Възнаграждението, което се изплаща на работника или служителя при ползване на платения служебен или творчески отпуск, се определя по реда на чл. 177 КТ.”

Жалбоподателят неоснователно твърди, че разпоредбата на ал. 1 повтаря тази на чл. 161, ал. 1 КТ, тъй като визираните там условия и ред са относими към разрешаването, а не към ползването на платения служебен или творчески отпуск, което е предмет на ал. 1 на чл. 55 от наредбата.

По изложените съображения разпоредбите на чл. 5, ал. 1, 2 и 5; чл. 20, ал. 1 и 3; чл. 21, ал. 1и2и чл. 23, ал. 1 от наредбата следва да се отменят на основание чл. 12, т. 4 ЗВАС. Жалбата в останалата є част следва да се отхвърли като неоснователна. Поради това Върховният административен съд, петчленен състав,

РЕШИ : Отменя като незаконосъобразни разпоредбите на чл. 5, ал. 1, 2 и 5; чл. 20, ал. 1 и 3; чл. 21, ал. 1и2и чл. 23, ал. 1 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските, приета с Постановление № 72 на Министерския съвет и Централния съвет на Българските професионални съюзи от 30.XII.1986 г. (обн., ДВ, бр. 6 от 1987 г., изм., бр. 31, 55 и 59 от 1991 г., бр. 59 и 67 от 1993 г., бр. 38 от 1994 г.; изм. и доп., бр. 54 от 2001 г.).

Отхвърля жалбата на “Кремиковци”—АД, София, кв. “Ботунец”—1870, в останалата є част като неоснователна.

Решението не подлежи на обжалване и влиза в сила от деня на обнародването му в “Държавен вестник”.

Председател: Владислав Славов